свещта. – Също така в последните дни Древните – и дори някои Велики древни –
се върнаха от своите Сенкоцарства и се събраха на Земята. От доста векове
насам не се е струпвала толкова много сила на едно място.
– Тези факти не може да не са свързани – рече Сен Жермен.
– Необичайно ли е да има толкова много Древни в града? – попита Жана.
– Необичайно е. Ние сме... – Хеката млъкна за миг и хвърли поглед към Прометей.
– Ние сме самотници по природа. Особено онези, които са били драстично
засегнати от Промяната.
Прометей се приведе напред.
– Управляващият съвет на Дану Талис заседава тази вечер. А сега, когато
Бастет е отнела на Атон контрола над съвета, кой знае какво ще стане. Тя ще се
опита да уреди назначаването на Анубис за господар на Дану Талис. Той е създал
и контролира анпу. Те ще го подкрепят.
– Атон ще бъде осъден на хвърляне във вулкана – рече Хеката. Гласът £ вече
започваше да отслабва. Лицето £ бе набраздено от дълбоки бръчки и дишането £
бе станало накъсано. – А това също няма да го позволя – прошепна тя.
– Значи ще се притечем на помощ на Атон? – попита Прометей. – За да го
спасим?
Старицата го погледна намръщено.
– Кого?
– Атон – каза той търпеливо, – законния господар на Дану Талис. Само ти можеш
да дадеш заповедта. – Прометей явно се мъчеше да потисне нотката на паника в
гласа си. – И ако не я дадеш сега, докато си върнеш отново втория облик утре
следобед, ще е твърде късно.
– Боя се, че вече е твърде късно за Дану Талис – прошепна старицата. – Върви,
Прометей, върви и доведи Атон у дома.
– А ако това означава война?
– Тогава така да бъде.
Глава 32
Вирджиния Деър стоеше на огромен пазарен площад точно пред една невероятно
грозна сграда с формата на пирамида, пазена от високи стени: предполагаше, че е
или казарма, или затвор. Затвор, реши тя, съдейки по броя чакалоглави пазачи,
обърнати към вътрешността. По цялата дължина на дебелите, наклонени стени,
имаше наредени анпу, а други от червенооките създания охраняваха здравите
каменни порти. Пирамидата зад стените бе с плосък връх, подобно на онези, които
Вирджиния бе виждала в Южна Америка. Към върха водеха тесни, стръмни
стъпала. Тя забеляза, че най-горните от тях са оцапани с тъмни петна, и сви
отвратено устни.
Изведнъж безсмъртната усети как кожата £ настръхва от статично електричество.
Същите инстинкти, които я бяха опазили жива и здрава в продължение на столетия,
сега вибрираха в нея, предупреждавайки я, че ще се случи нещо. Тя притисна ръка
към бялата си роба и усети флейтата, топла и сгушена на сигурно място в калъфа
си до плътта £. Една искра прескочи през дрехите £ и я жилна по пръста.
Вирджиния закрачи към средата на двора, надалеч от стените, статуите и
сновящите хора, и вече бе приклекнала и долепила ръце към земята, когато
земетресението разклати с тътен града.
Земята трепереше толкова силно, че във въздуха се вдигна прах. Тълпата
наоколо застена – простичък звук, изразяващ краен ужас. Тази реакция я изненада.
Земетресението не бе силно – може би четири по Рихтер – и единствените щети се
състояха в разместването на няколко от внимателно подредените купчини плодове
по сергиите на пазара. Тя се огледа и осъзна, че всички са се обърнали към
големия вулкан, извисяващ се над острова. Рехави сиво-бели облачета дим се
издигнаха към небето, а после от кратера блъвна колона черен пушек.
Чу се втори тътен и сиво-черният дим изпълни небето над вулкана. Тъмният облак
се разпростря настрана, а после бързо се разсея.
В последвалата тишина Вирджиния чу писклив, почти истеричен смях; после
изведнъж всички звуци на града се върнаха. Тълпата се люшна към портите на
затвора и някой поде ниско скандиране.
– Атон... Атон... Атон...
Обзета от любопитство, Вирджиния се отдръпна, заобикаляйки в гръб растящата
тълпа. Това, изглежда, бяха обикновени хора от Дану Талис – ниски, мургави,
тъмнокоси. Никой не показваше признаци на заможност. Мнозина бяха боси, никой
не носеше бижута или украшения и повечето бяха облечени в обичайните прости
бели ризи и роби, макар някои от продавачите на сергиите да бяха с кожени
престилки. Почти всички имаха конусообразни сламени шапки, които да ги пазят от
палещото слънце. Вирджиния се огледа и не забеляза сред тях хибриди между хора
и животни; направи £ впечатление обаче, че никой от пазачите не беше човек.
Повечето бяха чакалоглави анпу, докато други имаха рога и главите им бяха на
бикове или глигани.
Едното крило на гигантската порта се отвори и оттам се втурнаха дузина огромни
анпу в черна броня, покриваща цялото им тяло. Те носеха тънки бамбукови пръчки
и започнаха да налагат с тях крещящата тълпа, изтласквайки я назад.
Едно момче в мръсна бяла роба – на Вирджиния £ се стори, че е на не повече от
тринайсет – хвърли към тях шепа развалени плодове. Те полетяха през въздуха и
се размазаха върху нагръдника на един анпу. Тълпата избухна в одобрителни
възгласи. Група стражи моментално си пробиха път през навалицата и хванаха
момчето, което риташе и пищеше. Вдигнаха го от земята и го понесоха към
затвора. Една съкрушена от мъка жена се втурна след тях, явно умолявайки ги да
