пуснат момчето. Последният анпу се обърна, вдигна бамбуковата си пръчка и оголи
зъби, и жената се дръпна уплашено назад.
– О, няма да я бъде тая – промърмори Вирджиния. Ръката £ се сви около
флейтата, която гъделичкаше гърдите £, и тръгна напред.
– Не можеш да се биеш с всичките.
Вирджиния се завъртя. Срещу нея стоеше висок младеж в дълга бяла роба.
Долният £ край бе преметнат през лявото му рамо, закривайки долната половина на
лицето му, а голямата му сламена шапка засенчваше чертите му. Очите му бяха
яркосини.
– Не е и нужно – сопна се тя. – Ще се погрижа само за тези грубияни.
– Има още хиляда като тях в укреплението. И десет хиляди, разпръснати из
града. С всички ли ще се биеш?
– Ако се наложи – рече безсмъртната, обръщайки се пак към затвора. Анпу бяха
хванали няколко души от тълпата – без да подбират мъже или жени, стари или
млади, – и ги влачеха към затвора. Тя видя момчето. То още се мяташе в ръцете
на огромния анпу и викаше едно име, отново и отново. Вирджиния прехапа устни,
гледайки как майката затисна ръцете си с уши и се свлече върху камъните.
Стражът анпу държеше момчето високо с едната си ръка и точно преди портата да
се затръшне, то престана да се бори и извика с пълно гърло:
– Атон!
Тълпата повтори с рев името.
– Какво ще стане с него? – попита Вирджиния загадъчния мъж.
– Ако има късмет, ще го осъдят да работи в мините или да бъде пратен при
робите, които строят пирамидите на Древните.
– А ако няма? – започна тя, но после млъкна, внезапно осъзнала, че младежът
говореше на английски. Обърна се пак към него.
– Ако няма, ще го пратят като роб в някое от Сенкоцарствата. Това е доживотна
присъда. Някои биха казали, че е по-добре от другия вариант.
– Който е?
– Да бъде хвърлен във вулкана.
– За какво? – попита тя. – Задето хвърли един плод ли?
– Всички наказания са излишно сурови. Предназначението им е да държат хората
под контрол. Това е начинът малцинството да управлява мнозинството. Със страх.
– Човечеството трябва да се вдигне – сопна се Вирджиния.
– Трябва.
– Предполагам, че Изида и Озирис са те пратили да ме намериш? – попита тя.
– Не са.
Безсмъртната го изгледа внимателно.
– Познаваш ме, нали?
Ъгълчетата на очите на мъжа се набръчкаха, когато той се усмихна.
– Познавам те, Вирджиния Деър – съгласи се той. – А ако погледнеш през рамото
ми, ще видиш още някой, който те познава.
Вирджиния отмести поглед и се взря над дясното рамо на фигурата. Облегнат на
стената на входа на една уличка и подпиращ се на една висока откършена пръчка
стоеше доктор Джон Дий. Магьосника вдигна сламената си шапка за поздрав.
– Върви при него и чакай. Скоро ще се присъединя към вас.
Вирджиния посегна да хване мъжа за ръката, но една закривена метална кука се
уви около китката £.
– По-добре ще е да не ме докосваш – прошепна той ледено. Езици жълт огън
запълзяха по куката и безсмъртната почувства как флейтата £ стана почти
болезнено гореща.
Синеокият мъж кимна и мина покрай нея. Тръгна през тълпата, като внимаваше да
не докосва никого, и Вирджиния забеляза, че всички несъзнателно се отдръпват от
пътя му. Нетипично развълнувана, усещайки туптящата като второ сърце флейта
върху кожата си, тя прекоси площада и се шмугна в тъмната уличка при състарения
магьосник.
– Мислех те за мъртъв – рече вместо поздрав.
– Очарователно приветствие. Наистина бях почти мъртъв.
Клатейки леко глава, тя го измери с поглед.
– Трябваше да очаквам, че ще си труден за убиване.
– Бас държа, че не си се сетила за мен нито веднъж – каза той с уморена
усмивка.
– Може би само един или два пъти – призна тя сърдечно. – Надявах се да си
умрял бързо и се боях, че не си.
– Да не би да долавям нещо като загриженост? – подразни я той.
– Изглеждаш стар – каза тя, избягвайки въпроса.
– Не съм толкова стар, колкото бях. И още съм тук.
Вирджиния Деър кимна.
– Предполагам, че не Изида и Озирис са възстановили младостта ти.
– Не.
– Синеокият мъж? – предположи тя.
Дий кимна.
– Маретю, с ръката-кука.
От това име по гръбнака на Вирджиния пробяга тръпка.
– Смъртта – прошепна тя.
– Която ми даде живот – рече Дий, клатейки глава. – В какъв свят живеем! Едно
време човек поне знаеше кои са приятелите му.
– Ти никога не си имал приятели – напомни му тя.
– Вярно е. А сега всичко се обърна с главата надолу.
Вирджиния Деър се завъртя към неспокойно шаващата тълпа. Синеокият мъж бе
изчезнал. Видя жената, която бе изгубила сина си. Едно малко момиченце – на не
повече от три-четири годинки – се бе вкопчило в полата £.
– Къде е Маретю?
– Отиде да посети някого в затвора.
Деър се обърна пак към Дий.
– Този затвор не ми изглежда да е от онези, в които има отредени часове за
посетители.
– Не мисля, че това го безпокои особено. – Магьосника се изсмя. – Той отиде да
види Атон.
– Чух хората да викат името му. Кой е той?
– Атон беше господар на Дану Талис – обясни простичко Джон Дий. – Древен, но
симпатизира на човеците. На хората – поправи се той. – Сега е затворник и очаква
екзекуцията си.
– Докторе – попита Вирджиния, – искаш ли да ми кажеш какво става?
– Де да знаех. – Дий опита да се усмихне. – Знам само че съм прекарал векове в
