– Аз предполагам, че е работил с Кетцалкоатъл. Пернатата змия живее тук или
поне наблизо – каза Пернел. – И не забравяй: когато бях пленена на острова,
Ареоп-Енап беше нападнат от мухи. Сигурно Кетцалкоатъл ги е пратил.
– Значи Кетцалкоатъл трябва да прати корабче – започна Никола, – но ние не
видяхме нищо в морето. Нищо не ни задмина.
– Има и още един вариант – намеси се Пернел.
Никола погледна към нея, а после кимна бавно.
– Освен ако не е вече тук – прошепна той.
– Но къде може да се намира? – попита Пернел, внезапно разтревожена. – На
Алкатраз едва ли има толкова много места за пристан.
Никола хвана жена си за ръката и я издърпа до едно табло пред книжарницата, на
което имаше карта на острова. Ламинираната повърхност бе покрита с капки роса и
той я забърса с длан. Това бе простичка карта, на която всички сгради бяха
изобразени в сиво и имаха червени номерца. Над графиката номерцата бяха
обяснени с надписи в редуващо се червено и черно.
– Ние сме тук, на пристана – каза той, сочейки долния десен ъгъл на картата. Там
се виждаше номер две до един червен кръг, на който пишеше: „Вие сте тук.“
Пернел плъзна пръст по бреговата линия, покрай вишката, караулното помещение
и магазина за електроника.
– Какво е номер шест? – попита тя. – Прилича ми на важна сграда.
Никола провери номера.
– Шест е северният път. Пише „Затворническа работилница“.
– Виж склада на интенданта – рече тя. – Голям е и се намира близо до водата,
редом с електростанцията. Можеш да приближиш корабче до самия остров и в тази
мъгла никой няма да разбере.
– Колко е далеч?
– Никола, това е Алкатраз. На десет минути път е.
– В тази мъгла? – попита той със съмнение.
– Прав си. – Тя извъртя очи. – Може да ни отнеме петнайсет.
24 Буквално означава
25 Буквално:
Глава 34
През обгърналата всичко мъгла над „Голдън Гейт“ отекна звън на метал. Нитен
приседна по средата на моста. Можеше да усети вибрацията на платното. Усмихна
се, представяйки си как Прометей мята коли от едната страна към другата, за да
построи своята преграда. Чу слабия звън на стъкло и се зачуди дали застраховката
покрива подмятане на колата по моста „Голдън Гейт“ от един Древен.
Дребният японски безсмъртен седеше с кръстосани крака, а двата му меча
лежаха на земята пред него. Той събра ръце в скута си, затвори очи и вдиша през
носа, изпълвайки дробовете си със студения нощен въздух. Задържа го, докато
преброи до пет, после отвори устни във формата на О и издиша, пробивайки малка
дупка в кълбящата се пред лицето му мъгла.
Макар че никога не би го признал пред никого, Нитен страшно обичаше този
момент. Не харесваше онова, което предстоеше, но този кратък период – когато
всички приготовления за битката са направени и не ти остава нищо друго, освен да
чакаш, когато целият свят замира, сякаш затаил дъх – беше специален. Именно в
този миг, когато се изправяше лице в лице със смъртта, той се чувстваше напълно
жив.
Още като юноша, когато се наричаше Миямото Мусаши, за първи път бе открил
неподправената красота на затишието преди битка. Изведнъж всеки дъх
придобиваше вкуса на най-изтънчена храна, всеки звук бе отчетлив и божествен и
дори на най-отвратителното бойно поле се намираше нещо простичко и елегантно,
което да привлече очите му: цвете, формата на някой клон, извивката на някой
облак.
Преди сто години Ифа му бе подарила книга за рождения му ден. Той не се
осмели да £ каже, че е закъсняла с един месец, но пазеше книгата – първо издание
на „Учителят“ от Шарлот Бронте. Тя съдържаше една фраза, която никога не бе
забравил: „Сред живота ние сме мъртви“. Години по-късно бе чул Ганди да взима
същите думи и да ги разбърква, за да сътвори нещо, което отекна дълбоко в него:
„Сред смъртта животът упорства“.
Нитен отдавна бе разлюбил битките.
Във войната нямаше чест, още по-малко в убиването и никаква в умирането. Но
имаше истинско достойнство в това как се държат мъжете в битка. И винаги
можеше да открие чест в подкрепянето на справедлива кауза и в защитаване на
беззащитните.
Нитен сви длани в скута си и призова малко от своята аура. Тя изпълни шепите му
– тъмносиня течност, която трептеше на фона на тъмната му плът, покрита с
белези и мазоли от дългите векове държане на меч. Той духна върху нея и тя се
сгъсти. Нитен я затъркаля като тесто между дланите си, оформяйки малко синьо
топче, преди да я сплеска до неравен правоъгълник от нещо, което приличаше на
твърда синя хартия. Безкрайно внимателно той се зае да прегъва краищата на
хартията, за да направи деликатната оригами
После остави синята костенурка на моста пред себе си, вдигна мечовете и потъна
в мрака точно когато първият от Спартите се появи от мъглата.
– Миникуи – прошепна Нитен. – Грозен е.
Безсмъртният се бе сражавал с чудовища и преди и отдавна бе научил, че не
трябва да съди по външността. Представите за красота бяха различни във всяка
страна и дори във всяко поколение, но той се съмняваше, че някой някога би
намерил Спартите за красиви. Дори и друг Спарт.
