— Не — отвърна твърдо Лийша. — Не сме сигурни какво ще ти причини това.
— Разбира се, че знаем! — сопна ѝ се Стела. — Ще стана като Рена Бейлс, която отблъсна демоните, когато Избавителят падна.
— Абсолютно не — рече Лийша.
Стела сви юмруци и Лийша премести ръката си в джоба на престилката, където се намираше заслепяващият прах.
Уонда беше по-бърза; озова се между тях двете още преди Лийша да е разбрала, че се е раздвижила. Тя вдигна юмруци, два пъти по-големи от тези на Стела.
— Сега ще си отпуснеш ръцете, момиче, и ще се извиниш на господарката Лийша.
Погледите им се срещнаха и за миг Лийша се притесни, че Уонда само е влошила нещата. Магията засилваше желанието за бой, дори при минимални шансове, а Стела все още съдържаше в себе си достатъчно, че да представлява проблем.
Но момичето се опомни, отстъпи назад, отпусна ръцете си и се поклони.
— Простете ми, господарке. Аз просто…
— Разбирам — каза Лийша. — Магията превръща гневната искрица в пламък, а пламъка в демонски огън. Което е още по-добра причина ти и останалите да си вземете малко почивка.
— Ами ако мисловните демони се върнат по Новолуние, докато ви няма? — притисна я Стела. — Хралупата ще се нуждае от всяка ръка.
— Дотогава ще съм се върнала — излъга Лийша. — А при последното им нападение мисловните демони бяха разпръснати. Ще се върнат, но мисля, че няма да е скоро.
— Не може ли поне да ми нарисувате нови защити? — рече умоляващо Стела и протегна ръцете си; някога черните рисунки сега бяха избледнели до светлокафяво. — Тези ще издържат само още няколко дни.
Лийша поклати глава.
— Съжалявам, Стела. Нямам време. Просто ще трябва да изкараш една седмица без тях.
Момичето изглеждаше така, сякаш му бяха казали, че ще кара без ръце, но кимна тъжно и позволи на Уонда да го изведе.
— Стела е добро дете — каза след връщането си тя, макар двете да бяха на една и съща възраст. — Разбирам как се чувства. — Не може ли…?
— Не, Уонда — каза Лийша. — Започвам да се чудя дали целият този експеримент не беше грешка и няма да го оставя да продължи, докато ме няма.
На вратата се почука и Уонда отиде да отвори. Лийша разтърка лявото си слепоочие, опитвайки се да прогони главоболието. Имаше чайове, които щяха да притъпят болката, но те я замайваха и от тях не можеше да мисли ясно. Освен това се притесняваше как ли щяха да се отразят на бебето.
Единственият лек, който винаги помагаше, беше недостъпен. Тамос не я беше докосвал от седмици, а опитите ѝ да се погрижи сама за себе си не ѝ донесоха желаното облекчение. Налагаше се да свиква с болката.
Но тогава влезе майка ѝ и стана още по-зле.
— Каква е тая история с бала за Гаред, който организира херцогинята? — попита настоятелно Илона. — Всичките напъпили цветя на Анжие ще се изредят пред него, за да ги подуши и опипа?
— И аз се радвам да те видя, майко. — Лийша погледна към Уонда. — Скъпа, погрижи се, моля те, Стела и останалите
— Да, господарке.
Както повечето хора, и Уонда с радост бързаше да изчезне, щом се появеше Илона Пейпър.
Лийша наля чаша чай на майка си.
— От твоята уста звучи така, сякаш херцогиня Арейн ще го води в някой бордей.
— От моя гледна точка няма особена разлика — отвърна Илона, вземайки чашата.
— Доколкото си спомням, ти се опита да ме тласнеш в ръцете му — каза Лийша. — Сега за пръв път от десет години му се отваря добра възможност, а ти искаш да си остане завинаги ерген?
— Когато беше с теб, можех да го наглеждам. — Илона ѝ намигна. — И ако не се грижеше добре за него, бъди сигурна, че първа щях да се погрижа да изпразня семенните му торбички.
Болката в окото ѝ пламна и Лийша си помисли, че всеки момент ще повърне.
— Наистина си ужасен човек, майко.
Илона изсумтя.
— Не ми се прави на невинна, момиче. И ти си същата като мен.
— Не е вярно.
— Глупости. Погледни ме в очите и се закълни, че не си изпитала удоволствие, когато се заиграваше с пустинния зад гърба на Иневера.
Лийша примигна.
— Това е различно.
Илона се изкикоти.
— Не спирай да си го повтаряш, момиче. Няма да го направи истина.
Демонът опитваше със зъби и нокти да се измъкне от окото ѝ.
— Какво искаш, майко?
— Да дойда в Анжие — отвърна Илона.
Лийша поклати глава.
— Абсолютно невъзможно.
— Имаш нужда от мен.
Сега беше ред на Лийша да се изкикоти. Прозвуча смущаващо като майка си.
— Защо? Да не би вече да си дипломат?
— Херцогинята майка ще се опита да те омъжи за графа — рече Илона. — Нуждаеш се от някой, който да уговори брака.
— Това не са красиянци — каза Лийша. — Мога и сама да се оправя. Ти просто искаш последна възможност да се опиташ да запазиш Гаред за себе си и да съскаш като котка на всички дами в танцовия му списък.
Илона изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да се изплюе.
— И без това тези натруфени дворцови кокони няма да се справят с него. Кътъровото бебе ще разцепи някоя кралска трътка като пън, ако онова дърво в гащите на Гаред не е успяло да го направи, докато я е заплождал.
Лийша остави чашата си на масата и се изправи.
— Нямам време да слушам мръсотиите ти, майко. Няма да дойдеш. Знаеш къде е вратата.
