— Трябва ли да ти напомням, че може би нося детето на Гаред? — попита Илона. — Не си личи колкото на теб, но шевовете ми вече се опъват.
— Още по-добра причина да го оставиш на мира — каза Лийша. — Каква е алтернативата? Да се разведеш с татко и да се ожениш за Гаред? Мислиш ли, че инквизиторът ще благослови този съюз? Графът? Херцогинята майка?
Илона нямаше готов отговор и Лийша продължи да я притиска.
— Мислиш ли, че Гаред ще продължи да те обича, ако заради теб изгуби титлата си? Нощ, да не би да мислиш, че и сега те обича? Единствената причина някога да те е докосвал е, защото приличаш на мен.
— Това не е… — започна Илона.
— Е — прекъсна я Лийша. — Сам ми го каза. Ти си просто един стар парцал, в който да се изпразва, докато си мисли за мен.
Илона се втренчи в нея с ококорени очи и Лийша разбра, че е отишла твърде далеч. Майка ѝ винаги успяваше да я накара да изкара наяве най-лошото у себе си.
За миг в стаята увисна напрегната тишина, след което Илона се изправи и отупа полата си.
— Казваш, че съм ужасна, момиче, но когато поискаш, можеш да си зла като демон.
Лийша гледаше тъжно през прозореца, докато каретата ѝ напускаше Хралупата. Знаеше, че е глупава мисъл, но имаше чувството, че я вижда за последен път.
Когато беше малка, Хралупата на дърваря беше малко градче с няколкостотин жители. Познаваше улиците и сградите му толкова добре, че сякаш бяха част от нея, и всички знаеха имената на другите. И работата им.
Сега от детския ѝ дом беше останало малко, само Светият дом, няколко къщи и дървета. И дори те носеха белезите от огън и демони.
Но от овъглените останки беше израснала провинция Хралупата, място, което скоро щеше да може да се мери със Свободните градове по брой на населението — и дори да ги надмине. За по-малко от две години десетки хиляди души се бяха стекли тук, бягайки от красиянците, или бяха дошли от север, привлечени от призива на Арлен за борба срещу ядроните.
Улиците на провинция Хралупата бяха покрити с пресен крит, но Лийша ги познаваше също толкова добре, колкото и старите пътеки. Стоеше до Арлен, докато той чертаеше великозащитата, която щеше да се разширява във все по-големи кръгове, докато Хралупата на дърваря не се превърнеше в център на един защитен свят.
Може би Гаред беше прав. Може би Арлен наистина беше Избавителят.
„И ти му позволи да ти се изплъзне.“ Макар и вече твърде далеч, Лийша продължаваше да чува гласа на майка си.
— Ще мине поне седмица, докато стигнем Анжие — каза Джизел. — През цялото време ли смятате да гледате през прозореца?
Лийша се сепна и се обърна към спътничките си Джизел и Вика. Джизел трябваше да се върне в лазарета си във форт Анжие, а Вика искаше да посети съпруга си — приятеля от детинство на Лийша Тендър Джона — който беше задържан от инквизицията. Лийша беше получила думата на херцогинята, че няма да бъде наранен, но въпреки това беше дошло времето той да се прибере у дома.
Още едно нещо, което трябваше да обсъди с херцогинята майка.
Също като Лийша, и Вика бе прекарала последните няколко часа, гледайки през прозореца, като гризеше кожичките край ноктите си, докато пръстите ѝ не се разкървавиха.
— Съжалявам — каза Лийша. — Мислите ми са на мили от тук.
— Да — съгласи се Вика.
— Ами върнете ги обратно — рече Джизел. — Кога беше последният път, когато трите седнахме да си поговорим спокойно, и то за цяла седмица? Трябва да се възползваме максимално от възможността.
— Да обсъдим ли работата ни?
Лицето на Лийша се проясни при тази мисъл. Работата щеше да я откъсне от мислите ѝ, да ѝ даде нещо, върху което да се концентрира и така да избяга от усещането за надвисналото зло.
— И до нея ще стигнем — отвърна Джизел, — но нямам намерение да мисля цяла седмица за работата. Защо не изиграем някоя игра?
— Каква игра? — попита Вика.
Джизел се усмихна.
— Наричаме я Пръчката на вещицата Бруна.
Лийша инстинктивно потърка опакото на дланта си. При мисълта за тази пръчка винаги я заболяваше. Беше достатъчно дебела, за да издържи тежестта ѝ, когато се отпуснеше върху нея, но същевременно бе лека и господарката ѝ я размахваше така умело, както Ахман се справяше с Копието на Каджи. Използваше я като бастун, за да разгонва настрани глупаците, пречещи ѝ да се занимава с пациентите си, но освен това беше и камшик, който изплющяваше през ръцете на момичетата. Никога не оставяше белези, но болката продължаваше няколко дълги минути.
Бруна не удряше Лийша често или без причина. Всеки път когато го правеше, бе за да ѝ предаде някакъв урок. Урок, който щеше да ѝ помага да спасява животи. Ударите ѝ пречеха да повтаря глупавите си грешки, напомняха ѝ за силата и отговорността да носи престилката на билкарка. Беше си записвала всеки от случаите в дневника и ги знаеше наизуст.
— Как ще играем? — попита Лийша.
— Ти започни — отвърна Джизел. — Кога Бруна те удари за пръв път и какво научи?
