Черепният трон полностью

До нея се появиха Роджър и Кендъл, които държаха с музиката си ядроните настрани, докато дама’тингата работеше със своя хора. Колив стоеше на известно разстояние и хвърляше по демона остри стоманени триъгълници, които цвърчаха, когато защитите им докосваха плътта му.

Мимикът се обърна, за да посрещне новата заплаха, но Уонда беше успяла да измъкне ножа си от канията и да се освободи. Хубавата ѝ униформа, подарена от херцогинята, беше покрита със сукървица, но когато поднови атаката си, тя цялата сияеше от магия.

Демонът започна да отстъпва пред ударите и Лийша веднага разбра, че се кани да избяга. Понечи да извика предупредително, но защо? Мимикът не беше успял да я убие, а тя вече не разполагаше с нищо, с което да се бие. Ако схватката продължеше още, вероятността някой да загине беше много голяма.

Силен удар накара Уонда да отстъпи няколко крачки назад и това бе достатъчно за демона, за да се дематериализира и да избяга обратно в Ядрото.

Лийша затвори очи и се отпусна в ръцете на Тамос, който я поведе обратно към каретата. Останалите отстъпиха встрани и това я зарадва. Ако това беше цената, която трябваше да плати, за да се озове отново в прегръдките на Тамос, значи, бе сключила изгодна сделка.

Когато стигнаха каретата, Тамос я задържа няколко секунди по-дълго от необходимото и тя се притисна към него, обгръщайки го с ръцете си. Почувства как гърдите му се разшириха, когато вдъхна аромата на косата ѝ, и за миг сърцето ѝ се изпълни с надежда.

Но Тамос се отърси като събуден от неприятен сън. Внезапно я пусна и отстъпи назад.

— Детето? — попита той.

Лийша опипа корема си.

— Добре е, мисля.

Тамос кимна; аурата му представляваше неразгадаема смесица от бушуващи емоции. Той се обърна да си иде, но Лийша го улови за ръката.

— Моля те — каза тя. — Не може ли поне да поговорим?

Тамос се намръщи.

— Че какво има да обсъждаме?

— Всичко — отвърна Лийша. — Обичам те, Тамос. Съмнявам се във всичко останало, но не и в това.

Ала съмнението оцветяваше неговата аура. Тя стисна наметалото му.

— И ти също ме обичаш. Сигурна съм в това, както и в изгрева на слънцето. Защити ме с тялото си.

— Щях да го направя за която и да е жена — отвърна Тамос.

— Да — съгласи се тя. — Ти си такъв. Мъжът, в когото се влюбих. Но тук има нещо повече и ти го знаеш.

— Какво значение има? — попита Тамос. — Това не променя факта, че ме излъга. Вкара ме в леглото си с измама, за да защитиш репутацията си. Използва ме.

Сълзи напълниха очите ѝ.

— Да. И ако можех да променя това, щях да го направя.

— Някои неща не могат да се променят — рече Тамос. — Да се оженя за теб с ясното съзнание, че след половин година ще ме унизиш пред цяла Теса?

Думите му ѝ подействаха като плесница, но не толкова силна, колкото следващата.

— Обичаш ме, да, но бебето в корема ти обичаш повече. Независимо от това, колко животи и репутации може да засегне.

Лийша започна да плаче.

— Наистина ли искаш да убия собственото ми дете?

— Вече е твърде късно за това, Лийша. Трябваше да направиш този избор в седмиците, преди да ми кажеш. — Тамос въздъхна. — Не беше редно да те моля да пиеш плевичарската отвара и съжалявам за това. Не мисля, че бих могъл да обичам жена, която ще направи нещо такова само защото съм го поискал от нея.

Лийша се вкопчи в ръката му.

— Значи, ме обичаш!

Тамос изтръгна ръката си.

— Спести ми жонгльорското представление, Лийша. Моите чувства не могат да променят ситуацията, в която се намираш.

Лийша се дръпна назад като ужилена.

— Какво смята да прави майка ти с мен?

Тамос сви рамене.

— Ако знае, че си бременна, или подозира кой е бащата, вината не е моя.

Лийша въздъхна лекичко. Това ѝ донесе съвсем слабо облекчение, но тя не се намираше в позицията да отказва каквито и да било облекчения.

— Няма да я лъжа в лицето — предупреди Тамос. — Нито ще се оженя за теб, докато носиш детето на друг мъж в утробата си. Майка ми не е глупачка, така че внимавай какво ще ѝ кажеш.

Лийша гледаше през процепа на завесата, докато преминаваха по улиците на форт Анжие. Хората се сбираха и наблюдаваха процесията; дори жонгльорите по улиците прекратяваха представленията си, защото публиката спираше да им обръща внимание.

Мнозина си шушукаха, докато каретите минаваха покрай тях. Други крещяха, сякаш нямаха представа, че тя може да ги чуе.

— Това са чародейката и нейният цигулар магьосник!

— Новата контеса на Хралупата!

— Правят те да изглеждаш много страшна — каза Джизел.

— О, да — отвърна Лийша, преплете пръсти и ги изпука. — Пазете се от чародейката, защото ще ви превърне в жаби!

Джизел се засмя, но Вика поклати глава.

— Сега е смешно, когато слънцето грее над главите ни, но онези демони, които ви нападнаха по пътя, не се смееха. Прогонихте ги не само с щипка от заслепяващия прах на Бруна и фойерверки.

— Жената е права — рече Джизел.