Процесията спря пред лазарета на Джизел и Лийша изпрати със завистлив поглед двете жени. Какво ли не би дала, за да се върне назад във времето, когато най-голямото ѝ притеснение беше какъв ли щеше да е следващият случай в лечебницата.
Тя почука по стената на каретата и Уонда веднага се появи.
— Избери двама дървари, които да пазят лазарета, и го защити от нежелани посетители.
— Това не е необходимо… — започна Джизел.
— Моля те, направи ми това удоволствие — каза Лийша. — Мъжете ще ти се подчиняват, но аз ще спя много по-спокойно, като знам, че са тук.
Джизел въздъхна.
— Щом ще са дървари, предпочитам жени. Все пак това е лазарет.
Лийша кимна и само след миг Уонда подбра две яки жени. И двете можеха да вдянат игла с арбалетите си, но бяха известни повече с желанието си да се бият с демони. Магията ги беше направила още по-едри и силни и когато застанеха пред вратата на лазарета със скръстени на гърдите ръце, щяха да изглеждат толкова внушително, колкото и всеки мъж.
Лийша измина сама в каретата останалата част от пътя. Уонда седеше отпред и се оглеждаше за каквито и да е признаци за заплаха. Обвиняваше себе си за засадата, в която бе попаднала Лийша, и не я изпускаше от поглед където и да отидеше, освен в тоалетната. Дори тогава чакаше на няколко крачки от вратата. Достатъчно близо, за да чува неща, които обикновено се вършеха насаме.
Когато Лийша остана сама с мислите си за пръв път от дни, върху каретата сякаш се спусна някаква тежест. Преди изпитваше нуждата да остане сама така, както други се нуждаеха от вода, но напоследък мислите ѝ я отвеждаха до мрачни места.
Очевидно Арлен наистина я беше изоставил. Джардир беше изчезнал, а Тамос никога нямаше да ѝ принадлежи. Демоните и Иневера я искаха мъртва, а съвсем скоро най-вероятно същото щеше да иска и херцогинята майка.
Беше истинско облекчение най-после да види двореца на херцога. Наистина ли бяха минали само шест месеца от последното ѝ посещение тук? Целият свят се беше променил. Когато улови ръката на Уонда и слезе по стълбичката на каретата, изпънала гордо гръб, облечена в най-хубавата си пътна рокля, тя чувстваше как напрежението в раменете ѝ отслабва под лъчите на обедното слънце. Арейн не обичаше да губи време в празни приказки. Каквото щеше да става, щеше да е приключило преди залез-слънце, и така беше най-добре.
Първият министър Джансън ги чакаше в двора заедно със сина си Пол. Не беше прилично кралските особи да посрещат гостите си отвън. При появата на Тамос той се поклони.
— Ваша Светлост, радвам се да ви видя отново.
Тамос го плесна по рамото.
— И аз теб, приятелю.
— Да се надявам ли, че пътуването ви е минало спокойно? — попита Джансън.
— Трудна работа — отвърна Тамос. — Демоните ни нападнаха по пътя и племенникът ти остави черно петно върху репутацията на трона.
— Нощ, какво е направил този идиот сега? — прогърмя Джансън.
— По-късно — отвърна Тамос. — Знам, че искаше да му дадеш шанс като вестител, но ще го бива повече в операта, отколкото в дипломацията.
Ноздрите на Джансън пламнаха, но той кимна, след което се обърна и се поклони на Лийша.
— Радвам се, че изглеждате добре, господарке — рече той, стрелвайки с многозначителен поглед корема ѝ. — Нейно Величество кани вас и телохранителката ви на следобеден чай, след като се настаните и се освежите.
Когато се приближи заедно със съпругите си, Роджър погледна предпазливо Джансън, питайки се не за първи път колко ли добре този човек познава племенника си. Лошият късмет преследваше и всичките врагове на министъра. Стореното от Джейсън сигурно нямаше да изненада човека, нито щеше да го настрои срещу роднината му, но беше напълно възможно да знае единствено, че Джейсън и Арик са били стари съперници.
Погледът на първия министър беше неразгадаем, когато той го поздрави с лек поклон.
— Майстор Полухват. Късметът ви се е усмихнал след последното ви посещение. — Той се обърна към Аманвах и се поклони много по-ниско. — Ваше Височество. За мен е чест да се запозная с Вас. Аз съм първият министър Джансън. Позволете ми да Ви приветствам с добре дошли в Анжие. Нейно Величество херцогинята майка Ви кани да се присъедините към нея на вечеря на кралската маса.
Аманвах му отвърна с лек поклон.
— За мен е чест, министре. Мислех си, че в зелените земи ще ми липсват добрите маниери, но очевидно съм бъркала.
Джансън се усмихна.
— Извинете ни, принцесо, ако не са се отнесли към Вас с уважението, което заслужавате. Моля, потърсете ме, ако има нещо, от което се нуждаете по време на престоя Ви.
Първият министър ги въведе бързо вътре и даде знак на слугите да ги отведат в стаите им. Едва бяха влезли в голямата зала, и пред тях се появи Райнбек, следван на крачка от по-младите си братя принц Микаел и Напътственик Питър. Тримата си приличаха толкова много по вид и маниери и бяха толкова различни от Тамос, който беше много години по-млад от тях.
