Ейбръм реши, че му се живее, и се обърна, за да избяга, но Сиквах метна след него една от палките, която го улучи в бедрото. Ударът изглеждаше лек, но кракът му се подкоси и той падна на едно коляно. Красиянката го сграбчи за главата и се прехвърли със салто над него, пречупвайки врата му.
И всичко свърши сякаш за миг.
Джейсън се опитваше да изпълзи изпод грамадното тяло на Сали. В лицето си тя винаги бе приличала на дървесен демон, но сега чертите ѝ се бяха изкривили от ужас.
Роджър вдигна ножа, който Джейсън беше изтървал, и се изправи на крака. Аманвах беше коленичила до Колив и се взираше в невиждащите му очи.
— Поеми с чест по
Роджър преглътна с усилие. Двамата с Колив бяха воювали рамо до рамо в нощта. Той не споделяше романтичните идеи на красиянците по отношение на тези неща, но не можеше да отрече, че това сближаваше мъжете.
И сега Колив беше мъртъв, защото Роджър го беше страх да убие Джейсън. Поредното име, което да добави на медальона си. Колко ли можеше да побере?
— Стига вече — каза Роджър.
Досега не беше убивал нещо различно от демон и винаги се беше чудил дали ще намери в себе си смелост да го направи. Но сега не изпита никакво колебание, никакво желание за прощални слова. Острието прониза окото на Джейсън като сварено яйце и когато го завъртя вътре, тялото на Златния тон потрепери за последен път.
И точно така ги намериха истинските дворцови стражи.
Ключалката изщрака и Роджър се напрегна. Вратата бе изработена от дебели талпи, обковани със стомана. Нямаше нито прозорче, нито шпионка, само капак в долния ѝ край, достатъчно широк, за да може през него да се плъзне поднос. Нямаше как да разбере кой стои от другата страна.
Но всъщност нямаше никакво значение. Не му бяха останали почти никакви сили. Дворцовите стражи, разярени от смъртта на другарите си, не бяха проявили почти никаква сдържаност, докато се опитваха да изтръгнат от него признание. Все пак те вземаха заплатата си от Джансън, а първият министър беше побеснял заради смъртта на племенника си.
Когато накрая се умилостивиха, той едва се държеше и с благодарност изпадна в безсъзнание само за да се свести тук.
Един-единствен поглед от мъничкото прозорче му подсказа къде се намира. Южната кула.
Голямата Анжиерска катедрала беше построена преди Завръщането и имаше четири кули, по една за всяка посока на компаса. В северната се намираше голямата камбана, която можеше да се чуе от мили разстояние. Останалите кули бяха превърнати в килии, в които от векове затваряха еретици и политически затворници. Мъже и жени, които бяха твърде могъщи — или от кралска кръв — за да бъдат екзекутирани; твърде опасни — или изложени на опасност — за да бъдат държани в обикновена тъмница.
Роджър знаеше прочутите истории за кулите, самият той беше измислил няколко, но никога не си беше представял, че ще бъде затворен в някоя от тях.
Той се надигна, когато вратата се отвори. През цепнатините на подпухналите си очи видя Лийша, въздъхна с облекчение и се просна отново върху простичката постеля.
— Роджър! — извика Лийша и се втурна към него, а вратата зад гърба ѝ се затвори.
Тя взе лицето му шепи и огледа нараняванията му. Роджър скимтеше от болка, докато Лийша събличаше дрехите му и го проверяваше за счупени кости и кръвотечения.
— Проклети диваци — промърмори тя, докато се изправяше.
Отиде до прозореца, покри го плътно с грубата завеса и се върна при него.
— ’А’во пра’иш? — прошепна Роджър с подутите си устни, когато тя пренебрегна билките в джобчетата на престилката си и вместо това извади веднага лечителския си комплект.
— Стой неподвижно — каза тя, изваждайки тънка четка и бурканче с мастило. — Не разполагаме с много време, а обещах на Аманвах, че ще те оправя, преди да говорим.
— Да ме оправиш? — попита Роджър.
Или поне се опита. Лицето му отказваше да играе своята роля в образуването на думите.
Лийша не отговори, а го съблече гол без излишна свенливост и започна да рисува защити по кожата му. Роджър потрепери, когато билкарката бръкна в торбичката си с
Защитите се затоплиха, когато Лийша прокара костта над тях, засияха леко и по кожата му пробягаха леки тръпки, които проникнаха дълбоко в мускулите и костите му, притъпиха болката и спаднаха отоците. Зрението му се проясни, устните му възвърнаха предишната си гъвкавост. Устата му отново беше празна и езикът му инстинктивно се плъзна в дупката, където се бяха намирали избитите от палката зъби. Изтощението се изпари и той се почувства силен и жив.
Сви юмруци и силата потече в тялото му. Вратата, която доскоро му бе изглеждала непробиваема, вече не беше чак толкова страшна. Можеше с лекота да я разбие и да си проправи с бой път навън. Да се изгуби из уличките. Да намери път извън града…
Но костта се разпадна на прах в шепата на Лийша и безумното усещане за сила го напусна.
