Докато стигне до края на сякаш безкрайното стълбище, краката вече я боляха. С напредването на бременността сънят ѝ ставаше все по-неспокоен, а мускулните схващания през нощта оставяха след себе си тъпа болка.
Но Лийша не идваше за пръв път в катедралата и след като напусна Южната кула, тя продължи по коридорите, докато не стигна до Източната, където отново започна да се изкачва.
Роджър не осъзнаваше колко бе загазил. Самата Арейн и Напътственик Питър бяха принудени да се намесят, докато разяреният Джансън не се умилостиви и не позволи на пастирите да отнесат изпадналия в безсъзнание Роджър в катедралата.
Но макар и там да се намираше в безопасност до процеса, той беше отговорен за смъртта на твърде много хора, за да се измъкне безнаказано. Ами Сиквах? Къде беше Сиквах? Стражите твърдяха, че така и не я бяха открили след нападението. Дали не беше отвлечена от онзи лорд, с когото работеше Джейсън? Отвличането на племенничката на Избавителя бе достатъчен повод за започването на война, за която все още не бяха подготвени.
Мислите отвлякоха вниманието ѝ от безкрайните стълби към върха на кулата, където тя се озова пред килия, подобна на тази на Роджър. Стражът ѝ кимна и отиде да отвори вратата. Вече бяха свикнали да я виждат тук.
— Джона — каза Лийша и мъжът вдигна глава от книгите си.
Пастирите го бяха накарали за наказание да преписва Каноните, докато те обсъждаха съдбата му.
— Лийша! — каза Джона, скочи и бързо отиде при нея. — Създателят да те пази. Добре ли си? Изглеждаш уморена. — Той отиде до единствения стол в стаята, вдигна няколко книги от него и ѝ предложи да седне. — Искаш ли малко вода?
Лийша поклати глава и се усмихна.
— Човек без малко да забрави, че и ти си затворник тук.
Джона махна презрително с ръка.
— Църковната ми килия в Хралупата на дърваря беше по-малка от тази. Имам книги и Канона. Посещавате ме както Вика, така и ти. Какво друго ми трябва?
— Свобода — отвърна Лийша.
Джона сви рамене.
— Когато Създателят пожелае, ще се освободя.
— Не Волята на Създателя трябва да те притеснява — каза Лийша, — а тази на Райнбек.
Пастирът отново сви рамене.
— В началото се притеснявах. Седмици наред ме разпитваха, не можех нито да спя както трябва, нито получавах книги или каквото и да било друго, с което да си запълвам времето. Но сега — той докосна с любов кожената подвързия на една от книгите, — сега съм спокоен. Пастирите са убедени, че не знам никакви тайни, които да им дадат някакво предимство пред Избавителя, а моята ерес се изповядва от половината херцогство. Рано или късно, ще се уморят да ме държат тук.
— Особено след като Арлен изчезна — каза Лийша.
— Не е изчезнал — каза Джона.
— Няма как да си сигурен. Не беше там.
— Имам вяра — рече Джона. — Онова, което ме изненадва, е, че ти нямаш, въпреки всичко, което преживя.
— Ако Създателят има план, моето участие в него не е особено приятно — отбеляза Лийша.
— Всички ни очакват изпитания — заяви Джона. — Но ако погледнеш назад, какво би променила? Щеше ли да се омъжиш за Гаред и да заживееш нормален живот? Да останеш в Анжие, докато инфекцията покосява Хралупата? Да се изплюеш в лицето на демона от пустинята, когато той ти предложи дружбата си?
Лийша поклати глава.
— Разбира се, че не.
— Би ли се отказала от живота, който расте в теб?
Лийша притисна ръка към корема си и го погледна уверено в очите.
— Никога.
— Това — отбеляза Джона — е вяра. Не можеш да я измерваш с тежести, както твоите билки. Не можеш да я класифицираш в книгите ти или да я проверяваш с химикалите ти. Но тя съществува, по-могъща от която и да е стара наука. Само Създателят може да вижда пътя напред. Той ни прави такива, каквито пожелае — каквито ни иска светът. Но когато погледнем назад, можем да добием представа какви са намеренията му.
— Изпратиха Тамос в Лактън — рече Лийша с треперещ глас.
— Защо? — попита Джона.
— За да избегнат войната. — Лийша изсумтя. — Или може би за да започнат нова. Само Създателят знае защо.
Джона нежно отпусна ръка на рамото ѝ.
— Виждал съм го само веднъж, когато двамата с инквизитора ме пратиха тук. Но аз те познавам, Лийш. Ти не отдаваш лесно сърцето си. Трябва да е добър човек.
Лийша имаше усещането, че всеки момент ще повърне. Джона беше може би най-старият ѝ и най-близък приятел, но тя криеше доста тайни от него.
— Напоследък го давам доста лесно — рече тя. — Арлен ми завъртя главата, а Ахман ме покори, но Тамос… — Тя обгърна тялото си с ръце. — Тамос е единственият човек, когото някога съм обичала. А го предадох. Той заминава, може би към смъртта си, а в сърцето му е забит моят скалпел. Как може това да е планът на Създателя?
Джона я прегърна, тя се притисна към него и заплака.
— Не знам — отвърна той, докато я галеше по косата. — Но когато всичко това отмине, ще го забележиш. Сигурен съм, както съм сигурен в изгрева на слънцето.
Алеята за карети и голямото стълбище на двореца бяха препълнени с народ и всички обсъждаха случилото се. Но когато Лийша слезе от каретата си, всички, царедворци и прислуга, млъкнаха и извърнаха погледи към нея.
— Кажи ми, че ми се привижда — рече Лийша.
