Черепният трон полностью

— Не мога — отвърна Уонда, чиито очи се плъзгаха по тълпата, търсейки признаци за заплаха. — Поразпитах разни хорица из двора, докато ти обикаляше кулите на пастирите. Снощи слуховете са се разпространили като пожар. Не ни помага и това, че половината от тоя проклет град беше снощи в двореца.

Уонда махна с ръка и те бяха веднага заобиколени от четири дърварки, които се оглеждаха напрегнато. Изкачиха необезпокоявани стълбището, минаха през вратата и се озоваха в голямата зала.

Тук беше малко по-добре. Прислужниците бяха по-добре обучени, но дори те наблюдаваха Лийша и антуража ѝ с крайчеца на очите си.

— Какво говорят хората? — попита Лийша.

Уонда сви рамене.

— Общо взето, врели-некипели, но са схванали същността — магьосникът с цигулката от Хралупата е убил кралския вестител. Разликите са най-вече в разкрасяването.

— Разкрасяването?

— Градът е разделен, точно както Хралупата и навсякъде другаде — отвърна Уонда. — Обикновените хорица смятат, че господин Бейлс е Избавителят, а богатите си мислят, че носи само неприятности.

— И какво общо има това с Роджър? — попита Лийша, макар че можеше лесно да се досети.

Преминаха в жилищното крило на двореца, оставяйки зад себе си любопитните погледи, но Уонда остана нащрек. Лийша си мислеше, че едва ли отново ще може да остане сама, не и ако зависеше от младата ѝ телохранителка.

— Ти и Роджър му помогнахте да спаси Хралупата — каза Уонда. — Заклинателката и магьосникът с цигулката. Народът смята, че Избавителят ви е оставил да командвате, когато той не е наоколо. Дори в катедралата се говори, че щом Роджър е убил Джейсън, значи, Създателят е решил, че Джейсън е трябвало да бъде убит.

— Това е абсурдно — рече Лийша.

— Да, може би — съгласи се Уонда, макар да не звучеше особено убедено. — Във всеки случай, ако нещо се случи с Роджър, народът няма да го приеме добре. Ще има доста пострадали.

— Ако нещо се случи с Роджър — каза Лийша, — самата аз няма да го приема добре.

— Дума да няма — съгласи се Уонда.

Когато завиха зад ъгъла, те видяха групата мъже, събрали се пред стаята, която деляха Роджър и съпругите му. Четиримата дворцови стражи кривяха вратове, опитвайки се да сплашат с погледи четиримата грамадни дървари, които Гаред беше изтъпанчил до отсрещната стена.

Групата отстъпи встрани при приближаването на Лийша и Уонда почука по вратата.

Миг по-късно отвори Кендъл.

— Слава на Създателя!

Тя пусна вътре Лийша и Уонда, а пазачките им увеличиха навалицата в коридора.

Кендъл затвори бързо вратата и пусна резето.

— Видяхте ли Роджър?

— Аз го видях — отвърна Лийша.

— Добре ли е съпругът ми? — попита Аманвах, появила се на прага на стаята си.

Младата дама’тинга изглеждаше спокойна и уверена както винаги, макар Лийша да знаеше, че всичко това е просто маска.

Билкарката кимна.

— Несъмнено вече сам ти го е казал.

— Разбира се — потвърди Аманвах, — макар че мъжете често прикриват болката си, когато искат съпругите им да не се притесняват.

Лийша се усмихна.

— Не мисля, че Роджър е от този тип.

Аманвах дори не трепна.

— Беше доста зле пребит — продължи Лийша, — но твоите хора се погрижиха за това. Сега е здрав и силен както преди, липсват му само два зъба.

Аманвах кимна леко.

— А Сиквах?

Лийша въздъхна.

— Не се знае нищо. Ако някой възнамерява да иска откуп за нея, първо ще се погрижи да я скрие добре.

— Това е недопустимо — каза Аманвах. — Дори не ни позволяват да напуснем стаите ни, за да я потърсим.

— Вие сте били свидетели на убийство в двореца на херцога — каза Лийша. — Не можете да очаквате просто така да ви оставят да си тръгнете. Едва ли има място, което шпионите на Арейн да не са претърсили.

— Не вярвам на нейните шпиони чини — отсече Аманвах. — По-вероятно е те да имат пръст в отвличането ѝ.

Лийша стрелна с поглед торбичката с хора на кръста на младата красиянка.

— Може ли да поговорим насаме?

— Ей…! — накани се да възрази Кендъл, но Аманвах ѝ изсъска и махна към стаята си.

Лийша я последва вътре и видя, че всички прозорци са покрити. Дори вратата бе закрита с тежка завеса и когато Аманвах я затвори, двете се озоваха в пълна тъмнина. Лийша инстинктивно плъзна ръка към собствената си торбичка с хора, а с другата извади защитените си очила.

Но Аманвах не представляваше никаква заплаха. Защитените монети, пришити към кърпата ѝ за глава сияеха леко, сливайки се с аурата ѝ. Никоя от двете не можеше да разчита аури с лекотата, с която се справяше Арлен, но щеше да им е трудно да се лъжат една друга.

— Искаш ли чай? — попита Аманвах.

Лийша осъзна, че е затаила дъх. Кимна, като едновременно с това въздъхна.

— Създателю, да.

Появи се лекото сияние на чайника за чай, който беше защитен така, че да пази съдържанието си горещо, а отвън да е студен. Използването на могъщата магия за толкова лекомислени неща говореше много за дама’тингите, които използваха от векове магията на хора. Лийша, въпреки цялата сила, която криеше във върховете на пръстите си, разбираше твърде малко от тънкостите на защитите им.

— Какво ти казаха заровете?