Черепният трон полностью

Иневера рискуваше много, като я покани на лична среща, но сега имаше нужда от майка си повече от всякога. Евнухът, който я беше превел през тайните коридори, беше упоен. Щеше да се събуди без никакъв спомен за жената, а със спуснатия си воал Манвах щеше да изглежда като всяка друга жена, когато се измъкнеше от коридора в общодостъпната част на двореца.

— В началото я мислех за най-обикновена скандалджийка, но след като изтърпях няколко избухвания, разбрах, че съм я подценила. — Манвах поклати глава. — Боя се, че този път ти дадох лош съвет, дъще. Ще го приспадна от дълга ти.

Иневера се усмихна. Това си беше тяхна шега, защото Манвах караше Иневера, дамаджата, да плете въжета всеки път когато дъщеря ѝ идваше при нея за съвет.

— Те не са преструвка — каза Иневера.

Манвах я беше научила как един хубав скандал в подходящия момент би помогнал при пазаренето, но времето му винаги трябваше да е добре пресметнато. Майсторите на пазаренето винаги пазеха самообладание.

Кадживах нямаше никакъв контрол над своето.

— Но хората я обичат — каза Манвах. — Дори дама’тингите скокват, когато им каже нещо.

— Ний да ме вземе, ако разбирам защо — рече Иневера.

— Много е просто — отвърна Манвах. — Хората ни са ставали свидетели на големи катаклизми, мнозина се чувстват несигурни. Кадживах им дава сигурност, когато говори по начин, който масите могат да разберат. Тя се движи между тях, познава ги. Ти прекарваш времето си тук, в двореца, отделена от тях.

— Ако не беше майка на Избавителя, щях да я отровя и да сложа край — рече Иневера.

— На Ахман няма да му хареса, когато се върне — каза Манвах. — Дори ти не би могла да скриеш нещо такова от божествения поглед на Шар’Дама Ка.

— Така е. — Иневера сведе поглед. — Но Ахман няма да се върне.

Манвах я погледна изненадано.

— Какво? Заровете ли ти го казаха?

— Не пряко — отвърна Иневера. — Но споменаха за трупа на Шар’Дама Ка, а и аз не го виждам в никое бъдеще. Освен ако не се появи някое чудо на Еверам, народът ни ще трябва да продължи без него, докато не създам друг.

— Да създадеш? — попита Манвах.

— От всичките мистерии, които ми разкриха заровете — рече Иневера, — никоя не ме порази по-силно от разкритието, че Избавителите се създават, а не се раждат. Заровете ще ме отведат до наследника му и ще ми покажат как да го оформя.

Иневера очакваше майка ѝ да зяпне от изненада, но както обикновено, Манвах прие информацията, изсумтя и продължи.

— Кой ще бъде тогава? Определено не Ашан. Джаян? Асъм?

Иневера въздъхна.

— В момента, когато хвърлих заровете за Ахман, когато още беше деветгодишно момче, аз видях неговия потенциал. Бих го приела за щастлива случайност, но след няколко години търсене го открих и в друг, в пар’чина, който беше по-млад от Асъм. Преди или след това не съм намирала момче или мъж, който да ми дава дори минимална надежда, че ще тръгне по пътеката на Избавителя. Някой от синовете ми ще седне на трона, но само за да го запази за онзи, който идва след него.

— Седне ли някой на трона, трудно може да бъде накаран да стане от него — каза Манвах.

— Затова се надявам, че ще успея да ги държа далеч от него колкото се може по-дълго — отвърна Иневера. — Ако Еверам пожелае, все още има време. Никое от момчетата ми не се е показало достойно. Без сериозни дела никой от тях не може да отнеме властта на андраха. Основната ми грижа е как да държа Кадживах под контрол.

— Не ми се иска да ти го предлагам — рече Манвах, — но отговорът може би е да прекарваш повече време с нея.

Иневера я погледна безизразно.

— И започни да се обличаш малко по-скромно.

Единствено ъгълчетата на устните ѝ потрепнаха в усмивка, но Иневера не можеше да я сбърка.

Ашия наблюдаваше безстрастно как Асъм поряза ръката си, изцеждайки кръв върху заровете на Мелан.

Съпругът ѝ го правеше често, откакто пристигнаха новините за предстоящото нападение над Пристан. Ръцете му бяха увити в превръзки.

Асъм и Асукаджи продължаваха да наблюдават очаровани процеса. Израснала в двореца на дама’тингите, Ашия беше гледала ритуала безброй пъти, но дори тя не можеше да отмести поглед от заровете. В алагай хора се криеше красота и загадъчност. Когато Мелан хвърли заровете, тя ги проследи с поглед, затаила дъх в очакване на онзи деликатен момент, в който те щяха да се отклонят от естествената си траектория, побутнати от ръката на Еверам.

В сърцето си знаеше, че силата идва от костите и защитите, но Ашия не вярваше, че някой друг, освен Невестите на Еверам, може да призове ръката му. За всички останали те бяха просто зарове.

Но въпреки силата и близостта им до Еверам, Ашия не ламтеше за белите роби и кръвта на дама. Тя също усещаше докосването на Еверам. То пулсираше в нея, докато убиваше алагаи. Не магията, защото тя създаваше свое собствено усещане. Почувства го още първата нощ, когато уби с незащитено копие. Изпълниха я чувство за правилност, абсолютно спокойствие и увереност, че тя е свършила Неговото дело. Това беше целта на живота ѝ. Дарът на шарумската кръв.