Черепният трон полностью

— Не мога да кажа, че грешиш — призна Джардир, — но си пълен глупак, ако смяташ, че ще стоя и ще гледам как някакъв си демон поругава костите на Каджи.

Пар’чинът кимна.

— Не те и карам да го правиш. Просто те моля, ако се стигне дотам, да гледаш как го правят с Исак. Маджи. Мендинг. Дори Джардир, ако го намерят.

— Няма — отвърна с облекчение Джардир. — Светият ми предтеча е погребан в Пустинното копие. Можем да преместим и тялото на Каджи там.

И въпреки това мисълта, че ще позволят на алагаите да осквернят телата на великите водачи на Евджаха, го ужасяваше. Дори от това да зависеше съдбата на цялата Ала, той не знаеше дали ще може просто да гледа, без да направи нищо, за да ги спре.

— И какво предимство ще спечелим от тази… жертва? — попита горчиво Джардир.

— Няма да преместваме Каджи — отвърна синът на Джеф. — Първият Шар’Дама Ка отново ще служи на народа си, като примамка в капана, който ще заложим в гробницата му. Анокх Слънце е огромен. Не можем да предвидим къде точно мисловните демони ще нанесат удара си, с изключение на една крипта, която те ясно видяха в спомените ми. Отиват точно в нея, Ахман. Отиват с всичките си сили. И ние ще ги чакаме там, увити в невидими пелерини. Когато влязат в гробницата, ще заловим един, ще убием колкото се може повече, като се възползваме от предимството на изненадата, и ще избягаме.

Джардир скръсти ръце и го изгледа скептично.

— И как точно ще постигнем това?

— Ще използваме Короната — отвърна пар’чинът.

Джардир повдигна едната си вежда.

— Защитното поле на Короната на Каджи може да отблъсне всеки демон, дори цяла армия от демони, на разстояние от половин миля — каза пар’чинът.

— Наясно съм с това — отвърна Джардир. — Все пак Короната е моя.

Пар’чинът се усмихна.

— А наясно ли си, че можеш да издигнеш поле от разстояние. Като огромен мехур, който да държи демоните навън, или както в Лабиринта…

— … да ги задържи в себе си — осъзна Джардир. — Ако се приближим…

— … можеш да ги вкараш в капан заедно с нас — довърши пар’чинът.

Джардир стисна юмруци.

— Можем да унищожим генералите на Ний още преди да са започнали първите схватки от Шарак Ка.

Пар’чинът кимна.

— Но това няма да ни помогне особено, ако кралицата им снесе други.

Джардир го погледна.

— Алагай’тинг Ка. Майката на демоните.

— Точно така — рече пар’чинът. — Ако я убием, имаме шанс да спечелим войната. Иначе ще се върнат отново, дори да е след още три хиляди години. Накрая ще ни изтребят.

— Какво ще стане, ако не се съглася с този план, пар’чине? — попита Джардир. — Ще ми откраднеш Короната и ще опиташ сам?

— Почти си прав — отвърна Арлен. — Мозъците ще отидат в Анокх Слънце при Новолуние и аз ще ги чакам там със или без теб. Ако не видиш ползата от това, значи, не си мъжът, за който те смятах. Вземи си Короната, свий се в трона си и остави Шарак Ка на мен.

Джардир стисна зъби.

— А Копието?

— Копието е мое — рече Арлен. — Но ако се закълнеш в слънцето, че ще дойдеш с мен, ще ти го върна без много приказки и даже ще се радвам. В противен случай го отнасям с мен в Ядрото и ще го забия лично в сърцето на демонската кралица.

Джардир се умълча и известно време само го гледаше.

— Няма да е необходимо, пар’чине — каза най-накрая той. — Не ми е приятно да ми връщаш нещо, което и без това е мое, но що за аджин’пал ще съм, ако те оставя сам да тръгнеш по този път? Може и да смяташ Еверам за лъжа, пар’чине, но той сигурно те обича, щом те е надарил с такава смелост.

Пар’чинът се усмихна.

— Тате винаги е казвал, че имам повече кураж, отколкото акъл.

Арлен сновеше напред-назад из кухнята. Не беше кой знае какъв готвач, но през годините, които беше прекарал в самота по пътищата, се беше усъвършенствал във варенето на картофи и пърженето на месо и зеленчуци в тиган. Не използваше огън; защитите, гравирани в гърнетата и тиганите, вършеха цялата работа, захранвани от докосването му.

— Мога ли да помогна? — попита Джардир.

— Ти? — изненада се Арлен. — Самозваният крал на света докосвал ли е някога неприготвена храна?

— Познаваш ме добре, пар’чине — рече Джардир, — но не толкова добре, колкото си мислиш. Нима някога не съм бил ний’шарум? Няма никаква ръчна работа, с която да не съм се захващал.

— Тогава се хвани да подредиш масата.

Закачките им бяха познати и Арлен осъзна, че му бяха липсвали през всичките тези години. С лекота се върнаха към някогашните си отношения, братя във всичко, освен по име. Джардир бе стоял до Арлен в първата му нощ в Лабиринта, а за мъжете в Красия това беше равносилно на кръвна връзка. Дори нещо повече.

Но желанието за власт бе накарало Джардир да се опита да го убие. Не беше вложил злоба, но Арлен се чудеше дали не би го направил при първа възможност и сега… или ако удобният случай се появеше по-късно. Той потърси някакъв намек за това в аурата му, но не можеше да открие нищо, без да използва магия — която Джардир сигурно щеше да усети и с пълно право щеше да се засегне.

— Питай, пар’чине — каза красиянецът.