Черепният трон полностью

Гневът на Джардир продължаваше да се топи, докато той обмисляше тази нова възможност. Вярата на стария му приятел може и да го правеше глупак, но поне беше честен глупак. Той вярваше искрено, затова бе абсолютно безпомощен в опитите си да осмисли лицемерието на Евджаха.

Арлен разпери ръце.

— Имаш два избора, Ахман. Или ще останем тук и ще спорим заради някакви си абстракции, или ще поведем Шарак Ка по най-добрия начин, на който сме способни, с всичко, което ни е подръка, и след като спечелим, ще решаваме кой е бил прав.

Джардир кимна.

— Значи, изборът е само един, сине на Джеф.

Дните минаваха и несигурното съглашение се държеше. Джардир усещаше, че все по-добре контролира магията си, изумяваше се от силата, съсредоточена във върховете на пръстите му, и от собственото си тесногръдие.

Но въпреки напредъка им, Новолунието приближаваше с всеки изминал час. Изпълнени с магия, двамата с пар’чина можеха да тичат с голяма скорост, но Анокх Слънце беше все още далеч, а им трябваше време да заложат и капаните си.

— Кога ще поемем към Изгубения град? — попита той една сутрин, докато чакаха появата на слънцето.

— Довечера — отвърна пар’чинът. — Край с уроците.

След тези думи той се разтвори в мъгла. Джардир наблюдаваше внимателно с Взора на Короната как приятелят му се плъзва в един от отворите, през които магията се изливаше по повърхността на Ала. Силата на живота на Еверам, покварена от Ний.

Нямаше го само за миг, но когато отново се появи, потокът магия, който изригна заедно с него, подсказа на Джардир, че е пропътувал наистина дълъг път.

В ръцете си държеше два предмета: наметало и копие.

Джардир посегна към Копието още преди пар’чинът да е успял да се материализира напълно. Първия път ръката му премина през него, но той посегна отново, сграбчи го и го издърпа от ръцете на пар’чина.

Поднесе го пред очите си, усещайки пулсирането на енергията му, и разбра, че това е истинското Копие на Каджи. Без него се беше чувствал изпразнен. Като черупка на истинското си Аз. Сега Копието се беше върнало при него и сърцето му най-после се успокои.

„Повече няма да се разделяме“, обеща той.

— Това също ще ти трябва.

Джардир вдигна глава точно когато пар’чинът му подхвърли Защитното наметало на Лийша Пейпър. Ръцете му успяха да го сграбчат, преди да е докоснало земята.

Той погледна раздразнено пар’чина.

— Обиждаш господарката Лийша, като се отнасяш толкова непочтително към Наметалото ѝ.

Подаръкът на Лийша нямаше такова влияние върху съдбата му, колкото Копието, но той не можеше да отрече, че допирът на меката тъкан и невидимостта, която му осигуряваше Наметалото дори пред най-могъщите алагаи, му даваше усещането, че планът им може и да успее.

— Как ще се скриеш, когато алагаите приближат гробницата на Каджи? — попита Джардир. — Имаш ли си наметало?

— Не ми трябва — отвърна пар’чинът. — Мога да проследя защитите за невидимост във въздуха, но дори това не си заслужава.

Той протегна ръцете си, обърнати с китките нагоре. Там, върху плътта, бяха татуирани защитите за невидимост.

Те започнаха да сияят, макар останалите рисунки по тялото на пар’чина да останаха тъмни. Заблестяха толкова ярко, че Джардир вече не можеше да различи отделните символи, а синът на Джеф избледня и тялото му стана прозрачно и размазано. Джардир почувства замайване. Нещо го подтикваше да отмести поглед настрани, но той знаеше, че ако го направи, повече няма да може да намери пар’чина, въпреки че мъжът не помръдваше от мястото си.

Миг по-късно той отново се появи. Блясъкът от защитите помръкна и те отново станаха четливи. Погледът на Джардир пробяга по тях и сърцето му се качи в гърлото. Рисуването на защити беше като писането на писмо, а в тези защити си личеше характерният закръглен почерк на Лийша Пейпър, който се виждаше навсякъде по Наметалото му.

Обикновено щом видеше изкуството на своята любима, сърцето му запяваше, но не и сега.

— Господарката Лийша ли защити тялото ти?

Нямаше намерение да го произнася с ръмжене, но така се получи. Самата мисъл, че неговата обещана е докосвала голата кожа на пар’чина, беше непоносима.

За голямо облекчение на Джардир, пар’чинът поклати глава.

— Сам се защитих, но тя ги нарисува, затова копирах стила ѝ. — Той докосна почти любовно символите. — Така нося част от нея със себе си.

Той не му казваше всичко. Аурата му го издаваше. Джардир се опита да вникне по-надълбоко с Взора на Короната и зърна една картина, която изгори вътрешното му око. Лийша и пар’чинът, голи в калта, вкопчени един в друг като животни.

Сърцето му заблъска в гърдите, като пулсираше в ушите му. Лийша и пар’чинът? Възможно ли беше, или това бе само някаква неосъществена фантазия?

— Хвърлил си я на възглавниците — рече обвинително той, като се взираше внимателно в аурата на пар’чина, за да разчете реакцията му.