Черепният трон полностью

Но аурата на Арлен се замъгли, извлечената сила се сгъсти под повърхността ѝ. Джардир се опита да пробие, но преди да достигне до неговия аджин’пал, Взорът на Короната се сблъска с невидима стена.

— Това, че ти позволих да разчетеш повърхността на аурата ми, не ти дава право да ми бъркаш в главата — каза пар’чинът. — Да видим дали на теб ще ти хареса.

Джардир усети придърпване, когато пар’чинът извлече магия през него и я погълна, опознавайки го отблизо, като любовник. Той се опита да прекрати придърпването, но пар’чинът го беше хванал неподготвен и докато Джардир вдигне защитите си, вече беше приключил.

Красиянецът насочи Копието си към него.

— Убивал съм мъже и за по-дребни обиди, пар’чине.

— Значи, си извадил късмет, че съм по-цивилизован — отвърна пар’чинът, — защото ти пръв ме обиди.

Джардир сви устни, но се примири.

— Ако си бил с моята обещана, имам правото да знам за това.

— Тя не ти е обещана, Ахман — отвърна пар’чинът. — Чух я да ти го казва в очите на скалата. Ще предпочете да потъне в Ядрото, преди да стане твоя петнайсета жена, че дори и първа.

Пар’чинът му се подиграваше.

— Щом си чул този личен разговор, пар’чине, значи, знаеш, че носи детето ми. Ако дори за миг си помислиш, че имаш някакви права върху нея…

Пар’чинът сви рамене.

— Да, тя е хубава жена и малко залитнах по нея. Целунах я два пъти, а веднъж и нещо повече.

Ръката на Джардир стисна Копието по-здраво.

— Но тя не е моя — продължи Арлен. — Никога не е била. Не е и твоя, Ахман. С бебето или без него. Ако не го проумееш, нямаш никакъв шанс.

— Значи, повече не я желаеш? — попита невярващо Джардир. — Невъзможно. Тя грее като слънцето.

Донесе се тропот на галопиращи копита и пар’чинът с усмивка се обърна, за да види своята дживах ка, която препускаше бясно под разсветляващото се небе. Тя яздеше на голо огромна кобила и водеше след себе си четири също толкова грамадни коня. Сияещите им от магията копита буквално изяждаха разстоянието със скорост два пъти по-голяма от тази на красиянски бегач.

— Имам си свое собствено слънце, Ахман — каза пар’чинът. — Взема ли си второ, направо си прося изгарянето.

Той посочи към Джардир, докато се отдалечаваше, за да посрещне съпругата си.

— Ти вече си имаш достатъчно слънце, за да превърнеш зелените земи в поредната пустиня. Помисли върху това.

Рена скочи от коня и Арлен я подхвана във въздуха, като отвърна на целувката ѝ. Съсредоточи се и задейства защитите за тишина на раменете си. Джардир щеше да види магическите потоци и да разбере, че заглушават думите си, но едва ли щеше да каже нещо. Мъжът имаше пълното право да поговори насаме с жена си.

— Всичко наред ли е в Хралупата? — попита Арлен.

Рена също видя магията и отговори, заровила лице в гърдите му, за да скрие движението на устните си.

— Колкото можеше да се очаква. Дано си прав, че луната ще е ярка, защото те няма да издържат още дълго, особено когато ни няма.

— Довери ми се, Рен — отвърна Арлен.

Рена кимна към него с брадичката си, но той разбра, че всъщност сочеше Джардир.

— Каза ли му вече?

Арлен поклати глава.

— Чаках те да се върнеш. Ще му кажа, щом изгрее слънцето.

— Може и да съжаляваш, че вече си му върнал Копието — рече Рена.

Арлен сви рамене и ѝ се усмихна.

— Това не е Домин Шарум с неговите правила за честна борба. Ако нещата се объркат, мога да разчитам на Рена Бейлс, нали?

Рена го целуна.

— Винаги.

Джардир се извърна настрани, за да осигури уединение на пар’чина и неговата дживах. Пристигането ѝ с конете означаваше, че скоро щяха да поемат на път към срещата с князете алагаи, и Джардир потръпваше от нетърпение, но същевременно се чувстваше и разочарован. Сами, двамата с пар’чина бяха намерили хармония помежду си. Присъствието на непредсказуемата дживах ка можеше да разстрои крехкия баланс.

Слънцето най-после се появи на хоризонта и Джардир си пое дълбоко дъх, след което потъна в сутрешната си медитация, а телата на алагаите започнаха да пушат и накрая пламнаха. Еверам винаги възстановяваше баланса. Не биваше да губи вяра в иневера.

Когато пламъците угаснаха, те отведоха конете в конюшнята до скритата кула. Отблизо животните бяха огромни, с размера на камили. Дивите мустанги, които препускаха из зелените земи, бяха насъбрали огромна мощ в нощните си битки с алагаите. Неговите шаруми бяха успели да уловят и опитомят стотици от тях, но тези екземпляри бяха наистина великолепни.

Черният жребец, който тикаше муцуната си в ръката на пар’чина, можеше да е единствено прочутият му кон Здрачен танцьор; тялото му беше покрито със защитена броня, а главата му беше украсена с чифт метални рога, които можеха да прободат каменен демон. Пъстрата кобила на неговата дживах имаше почти неговите размери и защитите бяха изрисувани върху петната и изрязани в копитата ѝ. През корема ѝ беше препасан обикновен кожен колан, който помагаше на ездачката да се задържи по-лесно на гърба ѝ.