Черепният трон полностью

При тези думи силна болка обагри аурата на Шанвах. Джардир извлече магия през нея, както го бе научил пар’чинът, и улови едно видение. Иневера заповядва на Шанвах да търси изчезналия Избавител. Първата ѝ задача, и то толкова значима, че тя едва сдържаше гордостта си. Възможност да покаже на Избавителя и дамаджата способностите си.

И се беше провалила. Напълно.

Появи се ново видение, на загубата ѝ от ръцете на пар’чиновата дживах.

— Пар’чинът ме победи по същия начин, племеннице — каза Джардир. — Обучена си добре, но не е трябвало да се изправяш срещу дживах ка… — той срещна погледна на Рена, — … през нощта. През деня е по-уязвима пред шарусахк и не може да се мери с теб.

Пар’чиновата дживах го изгледа с омраза. Джардир почувства как тежестта на аурите се променя и възвръща баланса си. Шанвах погледна на Рена по различен начин. С хищническа преценка.

Джардир даде знак на воините си да се изправят и се обърна гневно към пар’чина.

— Ако си се отнесъл зле със зет ми и племенницата…

— Не съм. — Пар’чинът направи жест с ръка. — Питай ги сам.

— Не е, Избавителю — рече Шанджат, когато Джардир се обърна към него. — Даваха ни храна, вода и ни оставиха да си починем след дните, прекарани в търсене. Пар’чинът лекуваше раните, които получихме при сблъсъка с неговата дживах ка.

Той погледна към дъщеря си и в аурата му проблесна любов.

— И не съжалявам за времето, в което опознах дъщеря си.

Джардир го разбираше напълно. Той не знаеше почти нищо за собствените си дъщери, които още като малки бяха отведени в Двореца на дама’тингите. Бяха ги затворили в килията, но останали сами в тъмнината, баща и дъщерята отново се бяха открили.

— Реших, че няколко дни размишления ще им се отразят добре — каза пар’чинът.

— И сега? — попита Джардир. — Няма да ти позволя да продължиш да ги посрамваш, пар’чине.

— Ако смятах да ги държа заключени, изобщо нямаше да ти ги показвам — отвърна Арлен. — Тръгваме по залез-слънце и тук няма да остане никой, който да ги храни и да изхвърля гърнето. Ще ги вземем с нас.

Джардир поклати глава.

— Те не са подготвени за пътя, който трябва да извървим, пар’чине. Пусни ги да си вървят. По един или друг начин задачата ни ще приключи, преди да са се върнали в Дара на Еверам.

Пар’чинът поклати глава.

Джардир го изгледа заплашително.

— Ами ако все пак ги освободя? Какво ще им направиш?

— Повече няма да ти вярвам, че за теб Шарак Ка е на първо място — отвърна пар’чинът. — Мисловните демони изяждат спомените на хората като лека закуска. После те дори не знаят какво се е случило. Могат да им втълпяват заповеди, които им въздействат дори през деня. Навсякъде ще има шпиони, Ахман, а ние имаме право само на един опит. Колкото по-малко хора знаят, че сме все още живи, толкова по-добре.

— Шар’Дама Ка! — Викът сепна Джардир. Кога за последен път Шанджат се беше обръщал към него без разрешение? Той се обърна към стария си приятел, който се поклони ниско. — Ако смяташ да поемеш на опасно пътуване, Избавителю, наш дълг е да те пазим с цената на живота ни.

Шанвах кимна.

— Дамаджата ни забрани да се връщаме без теб. Няма да ни прости, ако те изоставим в момент, когато се нуждаеш от нас.

— Ако са достатъчно смели, те ще са ни от помощ в Анокх Слънце — каза пар’чинът. — Не бива да подценяваме князете. Силата ти е ограничена, когато поддържаш защитното поле. Ще ни превъзхождат, дори Рена да е с нас.

— Щом двама воини могат да променят баланса на силите, защо да не доведем цяла армия? — попита Джардир.

— И къде ще я скрием? — попита пар’чинът. — Мога да нарисувам във въздуха защити за невидимост само около двама души, но присъствието на повече ще предупреди мозъците за присъствието ни и тогава всичко ще бъде напразно.

Джардир въздъхна. Не можеше да отрече, че присъствието на двамата му действаше успокояващо — така балансът на силите, променен с появата на пар’чиновата дживах ка, се уравновесяваше.

— Много добре.

— Ще стигнем до Изгубения град за пет дни, ако прегазваме демоните, за да могат конете да се заредят — каза пар’чинът, докато приготвяха храна и вода за пустинния преход. Достигнеха ли глинените равнини, рядко щяха да намират с какво да попълват запасите си. — Четири, ако ги пришпорваме здраво.

— Така няма да имаме достатъчно време, за да се подготвим, преди да настъпи Новолунието, пар’чине — каза Джардир.

Арлен сви рамене.

— Нали не искаме по никакъв начин да разкрием присъствието ни там, така че колкото по-малко, толкова по-добре. И без това няма какво толкова да правим там, освен да чакаме. По-добре да подготвим себе си, отколкото гробницата.

— Шанджат и Шанвах имат нужда от нови копия и щитове — каза Джардир.

— Имам едно скривалище с оръжия в пустинята, което можем да опразним — отвърна пар’чинът. — Междувременно ще изрисувам защити по кожата им и всички можем заедно да поработим върху гайсахк.