Ерик слушаше гръмкия смях, който се отдалечаваше надолу по стълбите, и се чудеше дали да отговори нещо остроумно, или да си замълчи и да остави машината на пода. Болките в ръцете го накараха да избере второто. Той отключи вратата на апартамента, треперейки от гняв. После се втренчи в покупката си. Не можеше да я остави просто ей така в коридора. Наведе се да я вдигне отново, като едва не се сецна. Влезе, залитайки и ритна вратата, която се трясна зад гърба му. Огледа хола. Износените мебели му напомниха за вехтошарския магазин. „Господи, каква каша!“ — помисли си Ерик. Нямаше никаква идея откъде ще намери пари за наема. Вече не можеше да разчита на помощ от майка си. Последния път, когато бе отишъл в мансардата й на „Пето авеню“, тя му бе вдигнала скандал:
— Този твой непрактичен романтичен образ на гладуващ интелектуалец… Ерик, къде сгреших? Аз те разглезих. Осигурих ти всичко. Вече не си младеж. На трийсет и пет си. Трябва да се грижиш сам за себе си. Трябва да си намериш работа.
— И да бъда
Тя бе поклатила разочаровано глава, като цъкаше неодобрително:
— Но същата тази система е източникът на това, което ти дадох. Ако баща ти се върне от онази заседателна зала горе на небето и види какъв си станал, ще се гътне от още един сърдечен удар. Психоаналитикът ми казва, че ограничавам развитието ти. „Пилето трябва да се научи да лети“, така казва той. Трябва да те изгоня от гнездото. Повече няма да ти давам пари.
Ерик въздъхна при спомена за този неприятен разговор, прекоси всекидневната и остави пишещата машина на потъмнелия и олющен кухненски шкаф. Би предпочел да я сложи върху масата, но знаеше, че тя ще се счупи под тежестта й. Дори и шкафът изстена и той затаи дъх. Слава богу, повече протести нямаше.
Погледа капещата от ръждясалия кран на чешмата вода. После обърна поглед към шумния кухненски часовник, който постоянно сверяваше, но винаги беше с половин час напред. Стрелките показваха три часа следобяд, значи в действителност беше два и половина. Беше малко раничко за питие, но пък Ерик си имаше основателна причина.
„Тук така или иначе няма нищо за ядене — каза си той и си сипа още едно питие. — Дадох за проклетата машина всичките пари, които бях спестил за храна.“ Изпита желание да я ритне, но понеже беше върху шкафа, я удари с ръка. И едва не си счупи пръстите. Стисна наранената си ръка и докато подскачаше от болка из стаята, залитна и изпсува. За да се успокои, си сипа още скоч.
„Господи, утре трябва да съм готов с материала за рубриката си, а още не съм започнал да го пиша. Ако не го предам навреме, ще загубя единствената стабилна работа, която имам.“
Обзет от ярост, Ерик отиде в хола, където неговата стара, вярна „Олимпия“ го чакаше на бюроподобния си олтар срещу входната врата и беше първото нещо, което гостите му виждаха, щом влезеха в апартамента. Тази сутрин се бе опитал да започне материала, но мисълта за счупения стол непрекъснато го разсейваше и не можа да съчини нито ред. Всъщност за него бе обичайно да се разсейва, докато пише.
И ето, че отново се озова пред белия лист. И отново съзнанието му блокира. Напрягаше се да измисли нещо, но само се потеше все по-силно и по-силно. Реши да се подкрепи с друго питие. Върна се в кухнята и напълни чашата си. Запали цигара. „Липса на вдъхновение. Това е постоянният ми проблем.“ Пресуши скоча. Изкуството е болезнен процес. Ако не страда, написаното няма да е стойностно. Джойс е страдал. Кафка. Ман. Агонията на величието.
Ерик усети, че уискито започваше да го хваща. Светлината избледня. Стаята започна да се люлее пред очите му. Лицето му стана безчувствено. Той прокара вдървените си пръсти през гъстата си, дълга до раменете, руса коса.
Втренчи се с отвращение в нещото върху кухненския шкаф.
— Хей, ти. Обзалагам се, че дори клавишите ти не работят. — Ерик грабна лист хартия. — Ето. — Завъртя валяка и с изненада видя колко гладко захапа листа. — Е, поне не си пълен боклук. — Пи още скоч и си запали нова цигара.
Рубриката му вече не го интересуваше. Колкото и да се напъваше, не можеше да съчини нищо за модерната проза. В ума му се въртеше само едно — какво ще се случи след две седмици, когато Симънс дойде да си прибере наема.
— Не е честно. Системата е срещу мен.
Тази мисъл го вдъхнови. Да. Ще напише разказ. Ще покаже на света какво мисли за
Клавишите се движеха по-леко, отколкото очакваше. Гладко. Плавно. Но въпреки задоволството си от този факт, Ерик усети нещо нередно, нещо смущаващо — потракването на клавишите беше по-продължително от необходимото.
