Черна вечер полностью

Усети устните си набъбнали. Мислите му взеха да се замъгляват, когато се наведе да види какъв отпечатък е оставила старата лента върху хартията. Примигна и се наведе още повече. Беше напечатал Бълвоч, а на листа пишеше Заливът на Флетчър.

Удивлението му го накара да се намръщи. Нима беше толкова пиян, че не можеше да се контролира? Нима вдървените му от алкохола пръсти натискаха произволни клавиши? Не, ако беше така, върху листа щеше да има някаква безсмислица, а думите Заливът на Флетчър бяха съвсем смислени, въпреки че се различаваха от това, което смяташе, че е напечатал.

„Явно съзнанието ми прави номера — каза си Ерик. — Мисля, че печатам едно, а в действителност печатам друго. Всичко е заради скоча.“

За да провери теорията си, той се опита да проясни съзнанието си и да се концентрира върху движението на пръстите си. Натисна внимателно няколко определени клавиша. Този път потракванията на буквите бяха толкова продължителни, колкото тръбваше да бъдат. И все пак… Ерик погледна намръщен листа и видя не думата, която беше напечатал (разказ), а съвсем различна дума (новела).

Зяпна. Знаеше, че не е напечатал това. Нещо повече — през целия си живот беше писал само разкази. Никога не беше правил опит — липсваше му необходимата дисциплина — да напише новела. Какво ставаше, по дяволите? В объркването си напечата, без да се замисля: Бързата кафява лисица прескочи мързеливото куче.

Но после прочете: Градът в Залива на Флетчър беше успял да преживее, както и всички предишни години, суровата атлантическа зима.

Побиха го тръпки. Студени като лед. „Това е лудост — помисли си той. — Никога не съм чувал за Залива на Флетчър. Пък и това изречение е твърде многословно. Натруфено. Направо е отвратително.“

Обхванат от ужас, Ерик започна да натиска съвсем произволни клавиши, като се надяваше после да прочете на листа безсмислици и се молеше да не е изгубил разсъдъка си.

Но вместо безсмислици, видя: Жителите на града бяха корави като скалистата крайбрежна ивица на Ню Ингланд. Характерите им бяха твърди като гранит, способни да идържат наказанията на природата, сякаш бяха усвоили техниката на оцеляване от яките скали по крайбрежието, неподвластни на яростните атаки на вълните.

Ерик подскочи и се дръпна назад. Знаеше, че не той е напечатал тези думи. Нещо повече — никога не би се заставил да го направи. Текстът беше отвратителен. Всички изречения бяха претрупани, да не говорим за хиперболизираните образи на жителите. Фразите бяха банални, характерни за някой блудкав бестселър.

Завладя го гняв. Започна да удря клавишите като полудял, опитвайки се да разбере какво става. Творческият му импулс се бе върнал. Искаше да напише материал за рубриката си, в който да осмее възмутителния упадък на прозата, която най-безсрамно угаждаше на всеобщия вкус.

Но вместо това прочете: Дълбоки декемврийски снегове затрупаха Залива на Флетчър. Земята замръзна. Януари. Февруари. Превърнали се в затворници, жителите на града не се отделяха от печките и камините в домовете си. Взираха се в добре познатите лица на другарите си по неволя. Докато свирепият вятър фучеше край прозорците на спалните, мъжете и съпругите им скоро си омръзнаха. Дойде март и снегът взе да се топи. После април и земята отново се събуди за живот. Но щом топлият пролетен въздух съживи природата, между обитателите на Залива на Флетчър се разгоряха силни страсти.

Ерик отиде, препъвайки се да вземе скоча. Този път пренебрегна чашата и пи направо от бутилката. Потръпна, гадеше му се, беше уплашен до смърт. Безвкусното уиски се стече по брадичката му, стаята се завъртя пред очите му. За да не падне, сграбчи кухненския шкаф. В делириума, в който бе изпаднал, му хрумнаха само три обяснения. Първо — полудял е. Второ — толкова е пиян, че халюцинира като онзи алкохолик на стълбите. И трето, най-трудното за приемане — това не е обикновена пишеща машина.

Външният й вид беше достатъчно подозрителен.

Мили боже!