Пронизителният звън на телефона го стресна. Ерик пусна шкафа и се затътри към хола, като се мъчеше да пази равновесие. Телефонът беше едно от нещата, с които скоро щеше да се раздели. От два месеца не си беше плащал сметките и сега си помисли, че се обаждат от телефонната компания да го уведомят, че го изключват.
Вдигна непохватно слушалката. След кратко колебание каза „ало“, но двете срички прозвучаха като една.
— …ло — изломоти той и повтори объркано: — …Ло?
— Ерик, ти ли си? — попита носово висок мъжки глас. –Звучиш странно. Болен ли си? Да не си настинал?
Редакторът на „Вилидж Майнд“.
— Не, тъкмо пишех материала за рубриката си — отвърна Ерик, като се стараеше да не заваля думите. — Телефонът ме стресна.
— Твоята рубрика? Слушай, Ерик, дано не ти прозвучи грубо, но ще ти го кажа направо. Забрави за рубриката. Тя няма да ми е нужна.
— Какво? Спираш моята… — Сърцето на Ерик пропусна един удар.
— Хей, не само твоята. Всички рубрики. „Вилидж Майнд“ спира да излиза. Край. Фалит. По дяволите, защо да го увъртам? Списанието е капут.
Клишетата на редактора никога не бяха допадали на Ерик, но сега беше толкова потресен, че дори не се раздразни.
— Капут? — повтори той и усети, че го обзема ужас.
— Абсолютно. Данъчните не ми позволяват да го издавам повече. Обвиняват ме, че то е параван за укриване на данъци, а не бизнес.
— Фашисти!
— Ще бъда откровен с теб, Ерик. Те са прави,
Сега вече Ерик се увери напълно, че е полудял. Това не можеше да е истина. „Вилидж Майнд“ и данъчни измами?
— Шегуваш се!
— Хей, слушай, не се разстройвай толкова, а? Нищо лично. Просто бизнес. Ще си намериш друго списание. Трябва да затварям, приятел. Дочуване.
Връзката прекъсна и Ерик чу познатия сигнал на свободната линия. Дразнещият монотонен звук му се стори оглушителен. Стомахът му се разбунтува. Системата. Системата му беше нанесла поредния си удар. Нима за нея не съществуваше нищо свещено, дори изкуството?
Върна слушалката на мястото й. Потърка отчаяно пулсиращите си слепоочия. Утре няма да получи хонорар. Ще му изключат телефона. Ще го изхвърлят на улицата. Полицията ще намери измършавялото му от глад тяло в някоя канавка. За да не се случи всичко това — той преглътна мъчително, — трябваше да си намери сигурна, постоянна работа.
Ерик се паникьоса. Да поиска заем от приятелите си? Стори му се, че чува презрителния им смях. Да измоли от майка си още пари? Представи си как се отрича от него.
Не беше честно! Беше посветил живота си на Изкуството и умираше от глад, а разни посредствени писатели пишеха блудкавите си бестселъри и печелеха милиони. Нямаше справедливост на този свят!
Изведнъж му хрумна нещо. Блудкав бестселър? Като комерсиалните книги на онези бездарници? Е, върху шкафа в кухнята го очакваше онази противна машина, която одеве беше напечатала в пристъп на лудост началото на една ужасно блудкава новела.
Пак тази потресаваща дума — лудост. Не машината, а
„Трябва да ида на психиатър“ — помисли си Ерик.
„И как ще му платя?“
Изгубил всякаква надежда, той влезе, залитайки в кухнята, за да вземе шишето със скоча. Не му оставаше нищо друго, освен да се напие.
Втренчи се в абсурдната пишеща машина и в думите на листа. Въпреки че ги виждаше размазано заради алкохола, нямаше съмнение, че бяха смислени и което бе по-важното — бяха реални. Погълна още уиски, натискайки замаяно произволни клавиши, без да се изненадва, че върху листа се отпечатваше продължението на лигавата новела. „Явно полудявам — каза си той, — щом стоя надвесен над този кухненски шкаф, удрям случайни клавиши и не съм изненадан от резултата.“ Каквото и да бе обяснението на това чудо, очевидно той напълно автоматично съчиняваше безобразната сага за страстите и перверзиите на обитателите на Залива на Флетчър.
— Да, Джони — каза Ерик на водещия на телевизионното предаване и се усмихна скромно. — „Заливът на Флетчър“ направо се изля от мен в момент на огромно творческо вдъхновение. Честно казано, преживяването беше стряскащо. Цял живот съм искал да разкажа тази история, но не бях сигурен дали притежавам необходимия талант. Един ден реших да рискувам. Седнах пред очуканата си пишеща машина. Между другото, купих я от един вехтошарски магазин, ето колко бях беден, Джони. Както и да е. През онзи ден Съдбата, Късметът или нещо друго по изключение бяха на
