— Промъкнах се и го проснах! Туй звучи толкоз просто и напълно естествено, сякаш готвачката от хотел „Белвю“ казва за котката: първо заклана, после хрупкаво изпечена и накрая изядена като заек! Добър апетит, господа! Навярно вождът трябва да се наслади на красивия изглед отгоре, а?
— Горе-долу нещо такова.
— Ей гО де стои и смаяно зяпа надолу като параклиса на Шилер към долината на Уланд. Както изглежда нашите хубави илюминации и газено осветление му се струват твърде опасни.
Дребничкият особняк имаше право. Ако до този момент Токви Кава бе разчитал на помощта на своите хора, то сега не можеше да не проумее, че сметките му са били съвсем криви. Наблъскани нагъсто един до друг, команчите стояха заедно с конете си долу в клисурата, а единственият им път към свободата беше затворен от все още високите и буйни пламъци. Този огън можеше да гори до сутринта, че и по-дълго. Вождът на команчите го знаеше, защото беше забелязал, че долу имаше още едно буре, пълно с петрол. Но и да го нямаше, хората в лагера разполагаха с достатъчно количество петрол, а освен това и от гората можеше да се достави толкова много горивен материал, че изобщо не биваше да мисли за скорошно угасване на огъня.
Наистина че докато оглеждаше скалистите стени на клисурата, Токви Кава забеляза едно място, откъдето команчите биха могли да се изкачат горе, но само един по един и то ако на височината не ги очакваха неприятели. Ала воините му бяха многобройни, а да не говорим за това, че трябваше да си изоставят конете! А горе горяха толкова факли и огньове, че осветяваха всичко наоколо, сякаш беше ден. Вождът преброи и много добре въоръжени бледолики, които с голяма лекота можеха да отблъснат всеки опит на команчите да изкатерят стената. Той размисляше и размисляше, търсейки някакъв изход, но такъв нямаше. За миг му хрумна, че неговите индианци биха могли да възседнат конете си и в галоп да се опитат да щурмуват изхода през огъня, обаче бе принуден да се откаже и от тази мисъл. Първо, той беше забелязал постовете, застанали отвън пред огъня и второ, бледоликите, заели позиции по ръба на клисурата, имаха възможност цялата да я обсипят с куршумите си чак до огъня. Нито един от червенокожите нямаше да успее да избяга, защото само един-единствен залп щеше да е достатъчен, за да прегради изхода с труповете на команчи и коне.
Отчайващият резултат от размислите му дотолкова бе завладял съзнанието му, че Токви Кава и не помисли да овладее израза на лицето си и ето защо разочарованието му се четеше в неговите черти съвсем ясно. Винету и Олд Шетърхенд не казаха нищо, обаче дребничкият Хобъл Франк не можа да се сдържи и направи ироничната забележка:
— Ей го на, че сега прави такваз физиономия също като гъската на госпожа фон Цапелхаймерн, дето щом поискала да хвръкне, забелязала, че изобщо не била истинска гъска, ами само преспапие с такваз форма.
Франк забеляза, че при неговото сравнение Олд Шетърхенд не успя съвсем да скрие леката си усмивка, и затова продължи:
— За съжаление туй е винаги съдбата на възвисените — те имат два крака, ако нямат крила. Тъй е с мен, тъй е и с вожда. На него много му се ще да е орел, ама кисне в калта като великанска жаба. Каквото и да прави, няма да намери път за спасение. Житейският му път стръмно се спуска надолу и води в сутерена, и бъднините му ще затънат в киселото зеле като Аполон от Белведере. Мистър Шетърхенд, да не се церемоним много-много с него!
Кой знае още какви щуротии щеше да надрънка Франк, ако в този момент не беше прекъснат.
— Уф, уф! — обади се вождът и то много по-силно, отколкото бе възнамерявал. Собственото му възклицание го накара да се стресне и прекъсна дълбокия му размисъл. Всъщност той съвсем не беше искал да извика.
Винету изобщо нямаше намерение да говори, а Олд Шетърхенд бе решил на първо време да си мълчи и да предостави вожда на собствените му мисли. Но след като Токви Кава сам се обади, ловецът го попита:
— Е, размисли ли вождът на команчите дали за неговите воини има път към свободата?
— Да.
— Няма такъв път!
— Има!
— Аха! И кой е той?
— Твоята справедливост.
— Само не се позовавай пак на нея!
— Трябва да ти я припомня!
— Вслушам ли се в нея, ще се видя принуден да ви осъдя.
— Не е така! Какво сме ти сторили? Нима сме проляли кръвта на някого от вас?
— Не сте, но имахте такова намерение.
— Може ли да се отмъщава за кръв, която не е била пролята?
— Не, но нима съм казал, че искам да си отмъстя за непролята кръв?
— Не си казал, но ако признаеш, че не може да се отмъщава за непролята кръв, ще трябва да ни освободиш!
— Лъжеш се. Какво наказание се полага според закона на саваната за конекрадство?
След известно колебание команчът отговори:
— Смърт, но нали конете ви се върнаха при вас?
— А какво наказание се полага за кражба на оръжия?
— Също смърт. Но нали си взехте обратно вашите пушки?
— Вината ти изобщо не става по-малка от това, че сме си възвърнали конете и оръжията. Ти не си направил само опит за кражба, ами наистина си я извършил и така си проиграл живота си.
— Значи искате да ме убиете? — разгневи се вождът.
