— Ние не сме убийци. Ние не убиваме а наказваме! — Нали самият ти пожела да бъдеш наказан.
— Уф! Кога съм го пожелал?
— Когато поиска справедливост. С презрение и подигравка ти изрично отказа да получиш от нас милост и снизхождение.
Токви Кава пак сведе глава и замълча. Той знаеше, че ако се позовеше на милосърдието на тези двама човеколюбиви мъже, нямаше да е напразно, но гордостта му се бунтуваше срещу това. След неколкоминутно безполезно размисляне команчът попита:
— Нападнахме ли лагера?
— Не.
— Тогава бледоликите, които живеят в него, не могат да ни сторят нищо лошо.
— Не се заблуждавай!
— Нима се заблуждавам?
— Да.
— Тогава ми кажи защо?
— Ти какво ще направиш, ако някоя гризли се приближи до теб, за Да те изяде?
— Ще я убия.
— Това е несправедливо. Откъде-накъде ще имаш правото да я убиваш, щом като все още не те е изяла?
— Но тя ще го направи, ако не й взема живота!
— Първо би трябвало да изчакаш, за да видиш какво ще стане.
— Уф! Мечката е животно, а не човек!
— По волята на великия Маниту мечката живее, като напада и убива жертвите си, но с човека не е така. Следователно човекът, който иска да пролее кръв, е много по-зъл от хищното животно. Според собствените ти думи трябва незабавно да се убиват хората, наумили си да проливат човешка кръв, без да се изчаква да се види дали наистина това ще стане. Ти сам произнесе вашата присъда!
— Уф, уф!
След това негодуващо възклицание отново настъпи мълчание. Олд Шетърхенд не бързаше да го прекъсне. Команчът трябваше сам да подеме разговора. Токви Кава изчака няколко минути и тогава попита:
— Къде е Ик Сенанда, когото си пленил?
— На сигурно място, където чака присъдата си.
— Каква ще бъде тя?
— Смърт.
— Какво? И него ли искате да убиете, дето изобщо не е участвал в ездата до Фъруд Камп?
— Да. Участието му е било дори още по-голямо, защото той е шпионинът, предателят, подготвил нападението. Ти знаеш, че шпионите ги бесят и че не е имало случай някой от тях да е бил помилван.
— Тогава ще се бием! — заплаши той.
— Бийте се! Я погледни надолу! Може ли един-единствен от вашите куршуми да улучи? А необходимо е само да извикам и всички наши пушки ще загърмят. Ако всеки бледолик стреля два пъти, няма да остане жив нито един команч. Но това го знаеш и ти, без да е нужно тепърва да ти го обяснявам.
— Уф! Откога Олд Шетърхенд е станал толкова кръвожаден?
— Откакто ти поиска от мен справедливост, защото справедливостта повелява само едно — да пролеем кръвта ви.
— Хората казват, че се гордееш, задето си бил християнин и добър човек!
— Всеки човек трябва да е добър, но това не е основание за гордост.
— Нима е добрина да жадуваш за отмъщение?
— Аз не жадувам за отмъщение. Не се опитвай да ме спечелиш с подобни думи. Какво са ви направили обитателите на този лагер, та решихте да ги избиете и скалпирате? Нищо! Въпреки това ти настояваш да не ви наказваме. Да не би да сте също тъй невинни, както и те? Ще получите само справедливо наказание, както пожела и ти. И бездруго не искаш милост!
Вождът отново сведе глава, без да знае какво да прави. Намираше се в ужасно положение. Не можеше да избави хората си, а и себе си нито с хитрост, нито със сила. Това му беше ясно. Но нима той, гордият вожд, който се смяташе за най-прочутия, най-храбрия и всяващия най-голям страх сред враговете си команч, биваше да моли за милост и пощада тъкмо тези двама мъже, най-омразните техни неприятели? Цялото му същество се бунтуваше срещу подобна мисъл, но въпреки това той не виждаше никаква друга възможност да се избави от смъртта. Вярно, че смъртта сама по себе си не го плашеше, но той се страхуваше от начина, по който го заплашваха да умре, тъй като според собствената му вяра душата му няма да отиде във Вечните ловни полета, ако бъде екзекутиран, а не падне, да речем в бой. Тази мисъл всяваше в сърцето му ужас, който той не бе в състояние да потисне. При това в него кипяха такъв гняв и омраза към Винету и Поразяващата ръка, че изпитваше силното желание да остане жив само и само да може да си отмъсти на тези двама мъже, страшно да си отмъсти. И именно тази омраза, това желание, го накараха да превъзмогне гордостта си и да направи нещо, което иначе в никакъв случай нямаше да направи. Токви Кава бавно повдигна глава и с несигурен глас попита.
— Какво разбира Олд Шетърхенд под милост?
— Налагането на по-леко наказание или изобщо неговото опрощаване.
— Ще ни опростите ли напълно нашето наказание?
— Не, това е невъзможно.
— Но живота си ще можем да спасим, нали?
— Може би. Винету и аз не желаем да ви отнемем живота. Ние сме приятели на всички бели и червенокожи мъже и проливаме човешка кръв само когато ни принудят да го сторим.
— Значи ще ни подарите живота, а?
— Да.
— Уф! Ако постъпите така, вие, най-великите и прочути мъже сред тези бледолики, тогава и те ще се видят принудени да последват примера ви!
— Ще се видят принудени ли? За това и дума не може да става. Другите бледолики са също като нас свободни хора. Те знаят законите на Дивия запад и ние нямаме никакво право да им заповядваме.
— Но ти смяташе, че е възможно и те да пощадят живота ни!
