— Моят брат Винету съгласен ли е с всичко, което казах и уговорих?
— Да, с всичко — кимна апачът. — Моят бял брат постъпи много умно. Вождът на команчите изобщо не забеляза с каква хитрост му изтръгна от ръцете възможностите и оръжията, с които все още разполагаше.
— Споделяш ли моята увереност, че той ще се върне?
— Да. Изобщо няма да се поколебае, защото смята, че не му остава никакъв друг път за спасение, а воините му сигурно ще му се подчинят.
След като вождът се озова долу и каза няколко думи на хората си, те нададоха силни викове. Това бе отговорът на съобщението му, че трябва да се предадат. За да го подкрепи срещу евентуални техни възражения, със силен глас Олд Шетърхенд извика няколко кратки заповеди. Тогава всички бели, намиращи се на отсрещната страна, се прехвърлиха при него, за да посрещат и незабавно да връзват изкачващите се команчи. Дулата на всички пушки се насочиха надолу, за да стрелят веднага, ако Олд Шетърхенд дадеше такава заповед. Намиращите се пред входа на клисурата бели под командата на инженера също насочиха пушките си към команчите. Към тях се бяха присъединили и белите работници от Фъруд Камп, които все пак се бяха засрамили да оставят колегите си от Роки Граунд сами да свършат цялата работа. Не се виждаше само техният инженер Левърет, защото той се чувстваше толкова по-сигурен, колкото по-далеч бе от полесражението. Що се отнасяше до китайците, те бяха страшно любопитни да разберат какъв щеше да е изходът от това приключение, но и през ум не им минаваше да рискуват живота си. Бяха се събрали доста далеч и имаха пълна готовност при най-малката опасност да скочат на крака и да си плюят на петите. Страхуваха се не само от команчите. Те все още не можеха да забравят белия ловец и апача, които само с яките си голи ръце бяха превърнали гъстата им тълпа в търкаляща се надолу по стръмния склон лавина.
Леля Дрол също беше дошъл от другата страна на клисурата. Беше залегнал до своя братовчед Франк и като него държеше дулото на пушката си насочено надолу към индианците. В този момент той попита:
— Братовчеде Франк, ти чу ли всичко, каквото се каза тук?
— Как можеш да питаш тъй неправилно и глуповато? — отвърна дребосъкът. — Та нали бях тук и имам уши. Защо тогаз да не съм го чул?
— Че имаш уши, не ми е неизвестно, ала някои хора с две уши ако не щат да чуят каквото трябва да чуят, пак все тая. Туй не беше ли вождът на команчите?
— Да.
— И с него преговаряха, нали?
— Да.
— С к’во го принудиха да се съгласи?
— Команчите трябва да се предадат. Ще се изкачват един по един по скалата и веднага, щом се озоват горе, ще ги връзват.
— Слушай, нашият Олд Шетърхенд пак го е скроил много хитро! Ако вземат да се качват както си щат по много наведнъж, тогаз туй може да стане опасно за нас. Но щом ще се изкачват един по един, няма как да ни напакостят. Надявам се само всичко да мине добре. Имаме достатъчно въжета и ремъци, за да вържем тез обесници. Все по-друго си е, когато човек попадне в свястна компания! Откакто вчера срещнах Олд Шетърхенд и Винету, пак ще мога да преживея к’ви ли не интересни неща.
— Тъй ли? Значи с мен не можеш да ги преживееш? Я слушай, моля те да проявяваш към мен онуй респектиращо уважение, което може да очаква такваз неповторима личност като моята. Впрочем ние не ги срещнахме-вчера, а едва днес рано сутринта. Ако на твойто летоброене му липсва правилният мултипликатор, не си въобразявай само, че ще ти услужа с моите стари асирийски десетични дроби. Онзи, който си мисли, че с мен нищо не може да преживее, тъкмо той може да преживее с мен твърде много неща. Бъди тъй добър в бъдеще да не го забравяш! Да не би да съм ти разрешил да се появиш на този свят като мой личен братовчед и роднина, за да ми разваляш доброто настроение с твоето неправилно летоброене? Твърди си човекът, че с мен нищо не можел да преживее, а не е в състояние да различи дори събирането от прибавянето!
— Е, не се сърди, де! — помоли го Дрол. — Съвсем не исках да кажа подобно нещо! Че кой избухва тъй, като бомба, веднага при всяка дума?
— Мълчи, лапнишаран такъв! Как дръзваш да поставяш бомбата и мен в една и съща перспектива!
— Щото избухваш тъй бързо като нея.
— Избухвам! Що за израз, щом става дума за мойта толкоз значима начетеност? Ам че ти не знайш ли бе, тикво зелена, че бомбата не избухва, ами експортира?
— Навярно искаш да кажеш експлодира, а?
— Експлодира ли? К’во имаш предвид, скъпи Дрол? — попита Франк най-дружелюбно.
Но който го познаваше, знаеше, че тъкмо тази привидна любезност обещаваше съвсем сигурна „експлозия“.
— Ами — започна Дрол непринудено и все още нищо неподозиращ, — експлодирам значи нещо когато гръмне, а експорт се превежда с износ. Нали?
— Да, драги Франк, правилно, много правилно.
— Е хубаво, радвам се, че ми даваш право.
