Грай пасеше доволно край бъзовите храсти в другия край на горичката. Някой го бе довел обратно при Стобора. Дори са се сетили да му донесат бала прясно сено и сега той хрупаше от нея. Изгледа ме без капчица любопитство и продължи да пасе.
— Добро момче си ти, нали? — попитах аз, но още докато изричах думите, осъзнах, че така човек говори на папагал.
— Добър кон, великолепен кон си ти.
Грай не ми обърна никакво внимание.
Погледът ми привлече нещо завързано за един от стволовете край моста: бяла дървена табела, закачена на около два метра над земята. Отидох до дървото, за да я разгледам отблизо.
Табелата гледаше на изток — в противоположната посока на Бъкшоу. Очевидно бе поставена, за да спре ордите любопитни безделници, които се събират на места с пролята кръв като гарвани на дъб през зимата.
Все пак бях в имението си. Не бях нарушител. Освен това винаги можех да кажа, че не съм видяла табелата.
Стъпих внимателно на осите на фургона и разперих ръце като въжеиграч, за да запазя равновесие. Изкачих се бавно до капрата, като поставях пета, а после пръсти. За моя изненада бяха закачили вратата на мястото й.
Спрях, за да се приготвя — поех си дълбоко въздух, отворих вратата и влязох.
Кръвта беше почистена — веднага го забелязах. Подът беше прясно измит и във въздуха още се носеше острата миризма на сапун.
Във фургона не беше тъмно, но не беше и светло. Направих няколко крачки навътре и замръзнах.
Някой лежеше на леглото!
Изведнъж сърцето ми заби лудо, а очите ми щяха да изскочат от орбитите си. Едва се осмелявах да дишам.
В сумрака от спуснатите пердета виждах, че е жена — не, не жена, а момиче. Може би няколко години по-голямо от мен. Косата й беше гарвановочерна, кожата — светлокафява, и се бе увила с безформена дреха от черен креп.
Докато стоях неподвижно и се взирах в лицето й, черните й очи се отвориха бавно и тя ме забеляза.
Момичето скочи бързо от леглото, грабна нещо от полицата и изведнъж се озовах притисната до стената с извита зад гърба ръка и нож, опрян в гърлото.
— Пусни ме! Боли! — изстенах през болка.
— Коя си ти? Какво правиш тук? — изсъска момичето. — Кажи ми или ще ти прережа гърлото.
Усещах острието, притиснато в трахеята ми.
— Флавия де Лус — изпъшках.
Проклятие! Потекоха ми сълзи.
Зърнах отражението си в огледалото: ръката й под брадичката ми… облещените ми очи… ножа — ножа!
— Този нож е за масло — изхриптях отчаяно.
Това беше един от онези мигове, които по-късно изглеждат смешни, но в момента не са. Треперех от страх и гняв.
Усетих как дръпва ръката ми, докато отстъпва, за да погледне ножа, а после ме блъсна назад.
— Махай се оттук — рече грубо. — Тръгвай… преди да намеря бръснача.
Не се наложи да ме подканя втори път. Момичето очевидно беше лудо.
Запрепъвах се към вратата, скочих на земята, сграбчих Гладис и почти стигнах до дърветата, когато…
— Чакай!
Гласът й отекна из просеката.
— Не каза ли, че името ти е Флавия? Флавия де Лус?
Не отговорих, но спрях досами горичката, като се уверих, че Грай ни разделя като един вид бариера.
— Моля те, почакай — продължи тя. — Извинявай. Не знаех коя си. Казаха ми, че си спасила живота на Фенела.
— Фенела ли? — успях да продумам все още разтреперана от страх.
— Фенела Фаа. Довела си доктор… тук… снощи.
Сигурно й изглеждах като кръгла глупачка, застанала със зяпнала уста като златна рибка. Мозъкът ми се нуждаеше от време да осмисли как момичето изведнъж бе заменило ножа, опрян в гърлото ми, с извинение. Не съм свикнала да ми се извиняват и това извинение — вероятно първото, което получавах в живота си, — ме хвана неподготвена.
— Коя си ти? — попитах я аз.
— Порцелан — отвърна момичето и скочи от фургона. — Порцелан Лий, Фенела ми е баба.
Приближаваше се към мен през тревата с ръце, протегнати в търсене на библейска прошка.
— Позволи да те прегърна. Искам да ти благодаря.
Опасявам се, че отстъпих малко назад.
— Не се тревожи, няма да те ухапя — рече момичето и изведнъж се хвърли на врата ми и ръцете й ме стиснаха в здрава прегръдка, а брадичката й се вряза в рамото ми.
— Благодаря ти, Флавия де Лус — прошепна тя в ухото ми, сякаш бяхме стари приятелки. — Благодаря.
Тъй като все още очаквах да забие кама в гърба ми, признавам, че не отвърнах на прегръдката й, а я приех мълчаливо и сковано като гвардейците пред Бъкингамския дворец, които се правят, че не забелязват волностите на крайно любвеобилен турист.
— Няма защо — промълвих едва. — Тя как е? Фенела, имам предвид.
Трудно ми беше да нарека циганката с малкото й име. Макар с Дафи винаги да наричахме майка си Хариет (струваше ни се, че само Фели като по-голяма има право да й вика „мама“), все пак ми изглеждаше много нагло да наричам бабата на непознато момиче с малкото й име.
— Твърдят, че ще се оправи. Още било рано да се каже. Но ако не си била ти…
Тъмните й очи се насълзиха.
— Не съм направила кой знае какво — казах неловко. — Нуждаеше се от помощ, а аз бях наблизо.
