Фели щеше да се ужаси. Веднага щеше да провери откъса в Библията. Всъщност може и да не се наложеше: тъй като е свързан с външния вид, възможно беше вече да го знае наизуст. Но в случай че го потърсеше, щеше да открие следното:
„Ще те порази Господ с египетска проказа, хеморои, краста и сърбеж, от които не ще можеш да се изцериш.“
И сякаш проказата не бе достатъчна, „хеморои“ означаваше хемороиди — идеално допълнение според мен.
А доколкото познавах сестра си, знаех, че няма да се сдържи и ще прочете и останалото:
„И ще те порази Господ с лудост, слепота и вцепеняване на сърцето. И ще ходиш пипнешком по пладне, както слепец ходи пипнешком в тъмнина, не ще имаш сполука в пътищата си, и ще бъдеш всеки ден притесняван и ограбван, и не ще има кой да те защити.“
На Фели щяха да й се разтреперят шушоните!
След като посланието се материализираше пред очите й, щеше да повярва, че е получила телеграма от Господ и — триста дяволи! — как само щеше да се разкайва!
Представях си я: щеше да се хвърли на пода и да пълзи по килима, да моли прошка за долния начин, по който се държи с малката си сестричка.
По-късно щеше да слезе за вечеря и да седне на масата изнурена, уплашена и безмълвна от шок.
Слязох по стълбите с кискане. Нямах търпение.
В подножието на стълбището, във вестибюла, стоеше инспектор Хюит.
Инспекторът никак не изглеждаше доволен. Догър, който току-що го бе поканил да влезе, затвори тихо вратата и изчезна, както правеше обикновено.
— Май трябва да откриете представителство на участъка тук, в Бъкшоу — казах приветливо в опит да го разведря. — Ще спестите от бензин.
Инспекторът изобщо не се развесели.
— Хайде да си поговорим — отвърна той и аз останах с впечатлението, че не се опитва особено да ме предразположи.
— Разбира се. На ваше разположение съм.
Можех да съм изключително великодушна, когато съм в настроение.
— Става въпрос за онова, което открихме при фонтана… — започна той.
— Имате предвид Бруки Хеъруд, нали? Да, каква трагедия.
Инспекторът, изглежда, се изненада.
По дяволите! Десет секунди от началото на играта, и вече бях допуснала сериозна грешка.
— Значи го познаваш?
— О, всички познават Бруки — окопитих се бързо. — Той е един от селските чешити. Или поне… беше.
— А ти познаваше ли го?
— Виждала съм го. Тук-там, сещате се. Мяркала съм го из селото. Това е в общи линии.
Свързвах с невидим шев истина и неистина — умение, с което особено се гордеех. Един от триковете на занаята в такива случаи е да предложиш нова информация, преди разпитващият да има време да зададе друг въпрос. Така че продължих:
— Върнах се при Стобора, защото се притеснявах за Грай. Грай е конят на циганката. Исках да се уверя, че има храна.
Това не беше съвсем вярно: Грай можеше да се храни седмици наред с тревата на поляната, но никой не поставя под съмнение благородните мотиви.
— Много похвално — рече инспектор Хюит. — Помолих полицай Линет да снесе там малко сено.
В съзнанието ми бързо изникна образът на полицай Линет, който снася яйце в сеното, но го пропъдих, преди да съм се ухилила.
— Да, видях, когато пристигнах. И там, разбира се, се запознах с Порцелан. Тя ми каза, че сте я намерили в Лондон.
Докато говорех, инспекторът извади бележник, отвори го и започна да си записва. Трябваше да внимавам.
— Реших, че във фургона няма да е в безопасност. Особено след като нападателят на баба й е още на свобода. Настоях да дойде с мен в Бъкшоу и по пътя насам се натъкнахме на тялото.
Не казах „тялото на Бруки“, защото не исках да изглеждам твърде близка с него, което само би довело до още въпроси за познанството ни.
— В колко часа се случи това?
— Хм, да видим. Вие бяхте тук, когато станах, някъде по времето за закуска, значи около девет и половина, бих казала.
Инспекторът прелисти назад няколко страници от бележника си и кимна. На верен път бях.
— Веднага след това дойде сержант Грейвс да ми вземе отпечатъци. Към десет и половина… може би единайсет? Във всеки случай полицай Линет би могъл да ви каже в колко часа се обадих да съобщя, което беше не повече от десет-петнайсет минути след като открих тялото във фонтана.
Протаках — увъртах и отлагах момента, в който инспекторът неизбежно щеше да попита за предполагаемото ми нападение срещу Фенела. Реших просто да го кажа направо.
— Според Порцелан аз съм нападнала баба й — заявих рязко.
Инспектор Хюит кимна.
— Госпожа Фаа е много дезориентирана. Често се случва при травми на главата. Мислех си, че съм бил пределно ясен с внучката, но може би ще трябва да поговоря отново…
— Не! — прекъснах го аз. — Не го правете. Не е от значение.
Инспекторът ме изгледа остро и записа още нещо в бележника си.
— Пак ли изписвате „Р“ срещу името ми?
Дързък въпрос и веднага щом го зададох, съжалих. При едно предишно разследване бях видяла инспекторът да изписва главна буква „Р“ срещу името ми. Отказа да ми обясни какво означава и това ме влудяваше.
— Не е възпитано да задаваш такива въпроси — отвърна той с лека усмивка. — Човек никога не бива да разпитва полицай за тайните му.
— Защо?
