— По същата причина, поради която аз не те разпитвам за твоите.
Обожавах този човек! Как само си седяхме и играехме мисловна партия шах, в която и двамата знаехме, че единият мами.
С риск да се повторя — обожавах този човек!
И това беше всичко. Той ми зададе още няколко въпроса: дали съм видяла друг наоколо, дали съм чула бръмченето на моторно превозно средство и така нататък. И след това си тръгна.
По едно време ми се прииска да му разкажа още нещо, само за да се порадвам по-дълго на компанията му. Щеше да му стане много интересно да разбере например, как съм заварила Бруки в салона, а да не говорим за посещението ми при госпожица Маунтджой и в бърлогата на Бруки. Можех дори да му споделя какво видях в къщата на Ванета Хеъруд в Молдън Фенуик.
Но не го направих.
Докато стоях и размишлявах във вестибюла, вниманието ми привлече тихичко изскърцване на обувка и щом вдигнах очи, видях Фели да ме гледа от площадката на първия етаж. През цялото време е стояла там!
— Услужливата госпожица — подсмихна се тя. — Мислиш се за много умна.
По държанието й разбрах, че още не се е огледала в огледалото в стаята си.
— Опитвам се да помогна — отвърнах и небрежно изтупах няколко останали по роклята ми прашинки талк.
— Нали не си мислиш, че той те харесва? Мислиш си, че много хора те харесват, но не е вярно. Никой не те харесва. Може би няколко души се преструват, но в действителност и те не те харесват. Колко жалко, че не го осъзнаваш.
Усилен от облицовката по стените на вестибюла, гласът й отекваше до долу чак от изрисувания с херувимчета таван. Почувствах се сякаш съм затворник на подсъдимата скамейка, а тя — моят обвинител.
Както винаги, когато една от сестрите ми се обърнеше срещу мен, в гърдите ми се надигаше странно усещане, като че някакво праисторическо блатно същество се опитва да изпълзи от вътрешностите ми. Не можех да си обясня това чувство. Какво съм направила, та да ме мразят толкова?
— Защо не отидеш да поизтезаваш Бах? — озъбих й се аз, но не бях в настроение за заяждане.
Винаги се изненадвам, когато след семейна кавга излизам навън и установявам, че светът изобщо не се е променил. Докато страстите и емоциите, натрупващи се като отровни газове в къщата, изглежда, се кондензират и полепват по стените и таваните като стар пушек, навън е различно. Природата като че ли не натрупва човешкото облъчване. Може би вятърът издухва надалеч гнева.
Мислех си за това, докато се тътрех към моравата Трафалгар. Щом Порцелан искаше да вярва, че аз съм чудовището, ударило баба й по главата с… с какво наистина?
Когато намерих Фенела на пода във фургона, вътрешността му, с изключение на кръвта, бе изрядно чиста: нападателят не беше захвърлил наоколо окървавено оръжие: нямаше тояга, камък или ръжен. Което беше странно.
Освен ако оръжието не е имало някаква стойност, защо виновникът ще го взема?
Или пък го е изхвърлил? Но не видях нищо в подкрепа на хипотезата.
Полицаите със сигурност са търсили оръжието с лупа из цялата местност. Но намерили ли са го?
Спрях за миг пред фонтана на Посейдон. Старият Нептун, както го наричали римляните, със здравите си мускули и стегнатия си корем, се взираше безразлично в далечината като човек, пуснал без да иска газове на банкет, като се преструва, че не е бил той.
Държеше тризъбеца си вдигнат като скиптър (все пак беше цар на морето), а рибарските му мрежи лежаха оплетени в краката му. Нямаше и следа от Бруки Хеъруд. Трудно ми бе да повярвам, че само преди часове той висеше тук мъртъв като страховит придатък към статуята.
Но защо? Защо убиецът му си е направил труда да вдигне трупа на толкова труднодостъпно място? Възможно ли е това да е послание — странна форма на военноморски сигнален флаг например?
Малкото, което знаех за Посейдон, бях научила от книгата „Митология“ на Томас Булфинч, екземпляр от която имахме в библиотеката на Бъкшоу. Това беше една от любимите книги на Дафи, но тъй като в нея не пишеше нищо за химия и отрови, не представляваше особен интерес за мен.
Според легендата Посейдон бил богът на водите, така че беше пределно ясно защо статуята му е избрана да украсява фонтан. Единствените водоеми в близост до този Посейдон бяха река Ефън, течаща покрай Стобора, и декоративното езеро на Бъкшоу.
Бруки бе провесен от тризъбеца, както сврачките набождат пойни птици на тръни, за да се заемат с тях по-късно — макар да ми се струваше малко вероятно убиецът на Бруки да е планирал да го изяде след това.
Да не би тогава това да беше предупреждение? И ако е така, за кого?
Нуждаех се от няколко часа насаме с тетрадката си, но сега моментът не бе подходящ. Трябваше да се заема с Порцелан.
Не бях приключила с нея. В знак на добра воля нямаше да се засягам от детинското й поведение — нито пък щях да се обидя. Възнамерявах да й простя, независимо дали искаше.
Не мога да твърдя, че Грай се зарадва да ме види, когато пристигнах при Стобора, макар за миг да вдигна глава от пашата си. По балата прясно сено наблизо разбрах, че полицай Линет бди, но Грай май предпочиташе прясната салата от бурени по брега на реката.
