— Ехо! — извиках към фургона, но никой не отговори. Чувствителният ми като фин инструмент тил също ми каза, че поляната е пуста.
Не помня Порцелан да е заключвала фургона, когато тръгнахме от тук заедно, но сега вратата беше заключена. Или циганката се е върнала и е намерила ключа, или някой друг е заключил.
Но определено някой беше идвал тук, и то — ако можех да вярвам на носа си — съвсем наскоро.
От затоплената от слънцето врата се носеше нехарактерен мирис. Както щях да направя в лабораторията си с химично вещество, започнах да махам с длани и да насочвам въздуха към ноздрите си.
Нямаше съмнение: край вратата на фургона се носеше остатъчен мирис — мирис, който по-рано със сигурност не бях усетила от външната страна: миризмата на риба.
Мирисът на морето.
— Затуляш ми светлината — каза Дафи.
Умишлено застанах между книгата в ръцете й и прозореца.
Нямаше да е лесно да помоля сестра си за помощ. Поех си дълбоко въздух.
— Имам нужда от помощ.
— Горкичката Флавия!
— Моля те, Дафи — казах аз, отвратена от себе си, че я умолявам. — Става въпрос за човека, чийто труп открих във фонтана.
Дафи хвърли раздразнено книгата.
— Защо ме въвличаш в подлите си игри? Много добре знаеш колко ме разстройват.
Дафи да се разстройва от игри?
— Мислех си, че обичаш кримките! — посочих към книгата й, сборник с криминалните разкази за отец Браун от Гилбърт Честъртън.
— Обичам ги, но не и в истинския живот. От нещата, с които се занимаваш, ми се повдига.
Това беше новост за мен. Щях да я запомня за по-нататъшна употреба.
— И татко е същият — добави тя. — Знаеш ли какво каза на закуска, преди ти да слезеш? „Флавия пак е намерила труп.“ Все едно се гордее с теб.
Нима татко е казал това? Не можех да повярвам.
Колко неща разбрах само за минута! Трябваше да се сетя по-рано да говоря с Дафи.
— Вярно е. Намерих труп. Но ще ти спестя подробностите.
— Благодаря — рече тихо тя и дори ми се стори, че е искрена.
— Посейдон — продължих, като се възползвах от лекото затопляне на отношенията ни. — Какво знаеш за Посейдон?
На това му се казва да хвърлиш ръкавицата. Дафи беше компетентна по всички въпроси, а аз знаех, че няма да устои на изкушението да се изфука със свръхестествената си памет.
— Посейдон ли? Бил е простак. Грубиян и простак. И женкар.
— Как може един бог да е простак?
Дафи не отговори на въпроса ми.
— Бил е, както днес бихме го нарекли, светец, покровител на моряците, при това по много основателна причина.
— Какво означава това?
— Че е бил не по-добър, отколкото се е изисквало за тази длъжност. А сега изчезвай оттук.
По принцип щях да се докача, задето ме гони така високомерно (обожавам думата „докача“ — от „Дейвид Копърфийлд“ е, споменава се, когато леля му, Бетси Тротууд, е докачена от раждането на Дейвид), но сега не се засегнах — вместо това изпитах странно чувство на благодарност към сестра си.
— Благодаря, Дафи. Знаех си, че мога да разчитам на теб.
Малко прекалявах, но наистина бях доволна. А мисля, че Дафи също. Когато взе книгата си, забелязах, че ъгълчетата на устата й се извиха нагоре с около милиметър.
Почти очаквах да заваря Порцелан в стаята си, но тя, разбира се, не беше там. За малко да забравя, че ме обвини в опит за убийство.
Щях да започна с нея.
