Зловещата тишина се проточи. Чувствах се като на някой от онези спиритични сеанси, на които чакаш стрелката на дъската за викане на духове да се задвижи.
— Добре — казах накрая. — Не бързай. Ще седя тук и ще те чакам, докато излезеш.
Последва нова дълга тишина и накрая храстите се разтвориха и Порцелан излезе на пътя. Изражението й подсказваше, че се е запътила към гилотината.
— Какво има? — попитах я. — Какво е станало?
Пристъпих към нея, но тя направи крачка назад, за да запази безопасно разстояние помежду ни.
— Полицаите ме заведоха да видя Фенела — отвърна тя разтреперана. — В болницата.
„О, не, помислих си. Умряла е от раните си. Дано не е вярно.“
— Съжалявам — направих още една крачка напред.
Порцелан отстъпи назад и вдигна ръце, за да ме спре.
— Съжаляваш? — попита със странен тон. — За какво? Не… не се приближавай!
— Съжалявам за случилото се с Фенела. Направих всичко възможно, за да й помогна.
— За Бога, Флавия! — изписка Порцелан. — Престани! Опита се да я убиеш, много добре знаеш това. А сега искаш да убиеш и мен!
Думите й ми изкараха въздуха, сякаш някой ме е ударил. Не можех да си поема дъх; зави ми се свят, мислите ми препускаха и в главата си чувах звук като от ято скакалци.
— Аз…
Но нямаше смисъл — не можех да продумам.
— Фенела ми разказа всичко. Ти и семейството ти ни мразите от години. Баща ти изгонил Фенела и Джони Фаа от земята ви и Джони умрял заради това. Ти си я завела на старото им място за лагеруване, за да я довършиш, и почти успя, нали?
— Това е лудост! — успях да промълвя. — Защо ще искам да…
— Само ти си знаела, че фургонът й е там.
— Виж, Порцелан, знам, че си разстроена. Разбирам те. Но ако исках да убия Фенела, защо ще си правя труда да викам доктор Дарби? Нямаше ли да е по-лесно просто да я оставя да умре?
— Не… не знам. Опитваш се да ме объркаш. Може да си си търсила извинение… в случай че не успееш да я убиеш.
— Ако исках да я убия, щях да го направя — отвърнах раздразнено. — Нямаше да се откажа, докато не я довърша. Нямаше да се проваля, разбираш ли?
Очите на Порцелан се разшириха, но виждах, че съм я убедила.
— А по въпроса, че само аз съм била навън през нощта, какво ще кажеш за Бруки Хеъруд? Той се мотаеше из Бъкшоу, дори го хванах в салона. И него ли мислиш, че съм убила? Да не мислиш, че някой, който тежи двайсет килограма, може да убие Бруки, който тежеше вероятно осемдесет, и да го провеси като пране на тризъбеца на Посейдон?
— Ами…
— О, стига, Порцелан! Мисля, че Фенела не е видяла нападателя. Иначе нямаше да обвини мен. Тежко ранена и объркана е. Оставя въображението й да запълни липсващите спомени.
Порцелан стоеше на пътя и се взираше в мен, сякаш съм кобра в кошницата на факир, която внезапно е проговорила.
— Хайде, ела — качих се на Гладис. — Скачай на рамката. Ще се върнем в Бъкшоу и ще разнищим тази работа.
— Не, аз се връщам във фургона.
— Там няма да си в безопасност. — Може би ако й обяснях ситуацията направо, без заобикалки, щеше да промени решението си. — Онзи, който е разбил черепа на Фенела и е забил вилицата за омари в носа на Бруки, още е на свобода. Хайде, качвай се.
— Не. Казах ти, връщам се във фургона.
— Защо? Страх ли те е от мен?
Отговори малко по-бързо, отколкото ми се понрави.
— Да. Страх ме е.
— Добре тогава — рекох тихо. — Голяма глупачка си. Не ме интересува.
Поставих крак на педала и се приготвих да тръгна.
— Флавия…
Погледнах я през рамо.
— Признах на инспектор Хюит какво ми разказа Фенела.
„Прекрасно. Направо прекрасно!“
Някой беше казал, че музиката може да успокои и най-големия гадняр… или пък беше „звяр“? Дафи щеше да знае със сигурност, но тъй като не й говорех, нямаше как да я питам.
На мен обаче музиката не ми действаше и наполовина толкова успокояващо, колкото отмъщението. За мен разчистването на сметки изобщо не можеше да се сравнява с благотворния ефект на музиката. След срещата с Порцелан задишах тежко през носа като разярен глиган и ми трябваше време да се поуспокоя.
Щом влязох в лабораторията си, се почувствах сякаш съм прекрачила прага на тиха църква: редиците шишенца с химикали бяха моите витражи, а работният плот — моят олтар. Химията има повече богове и от връх Олимп и тук в уединение можех да се моля на най-великите от тях: Жозеф Луи Гей-Люсак (който, щом видял една млада продавачка в магазин за платове да чете тайно учебник по химия, скрит под тезгяха, веднага зарязал годеницата си и се оженил за момичето); Уилям Пъркин (открил как да приготвя лилава боя за наметките на императорите, без да използва плюнката на мекотели) и Карл Вилхелм Шееле, който най-вероятно е открил кислорода и — още по-вълнуващо — циановодорода, който според мен, имаше последната дума в света на отровите.
Първо си измих ръцете. Винаги изпълнявах това като церемония, но днес трябваше ръцете ми да са сухи.
Качих в лабораторията предмет, който обикновено стоеше завързан за седалката на Гладис. Гладис бе излязла от фабриката напълно оборудвана с кутия с инструменти за лепене на гуми и именно тази тенекиена кутия с името на господата Дънлоп на капака сега поставих на работния плот.
