Но първо затворих очи и си представих ясно обекта на вниманието си: обичната ми сестра Офелия Гертруд де Лус, чиято мисия в живота бе да възроди Испанската инквизиция с мен за единствена жертва. Неотдавнашното изтезание със съучастието на Дафи беше последната капка. А сега щеше да удари часът за отмъщение!
Най-голямата слабост на Фели бяха огледалата: по отношение на суетата в сравнение с нея и Беки Шарп от „Панаир на суетата“ изглеждаше като някоя от Смирените сестри на Дева Мария — орден, с който Фели винаги ме сравняваше (в отрицателен смисъл, смея да добавя).
Сестра ми можеше да се гледа в огледалото с часове, да отмята коса, да оголва зъби, да си стиска пъпките и да подръпва надолу външните ъгълчета на клепачите, за да ги насърчи да увиснат аристократично като на татко.
Дори в църквата, където ходеше изтупана от глава до пети, Фели поглеждаше крадешком в огледалцето, скрито в книгата й с ХИМНИ, за да следи тена си, докато се правеше, че си припомня текста на Химн 573: „Създания от светлина и красота“.
Освен това тя бе сноб и по отношение на религията. За Фели сутрешната църковна служба беше драма, а тя — набожната звезда в нея. Винаги се стрелкаше първа на опашката за причастие, за да може на връщане към скамейката максимален брой хора да я видят как е свела скромно очи и е преплела дългите си бели пръсти пред себе си.
Припомнях си наум тези факти, докато планирах следващия си ход, а сега моментът за него настъпи.
С малката бяла Библия, която госпожа Малит ми подари в деня на първото ми причастие, в едната ръка и с кутията с инструменти в другата, се отправих към стаята на Фели.
Не беше толкова трудно, колкото изглежда. През лабиринта от прашни мрачни коридори на горния етаж успях да стигна от източното до западното крило на Бъкшоу, минавайки покрай няколко необитаеми спални, неизползвани от времето, когато кралица Виктория е отказала поканата да посети имението в последните години от управлението си. Казала на личния си секретар, сър Хенри Понсънби, че „в подобна малка къща няма място дори да се диша“
Зад дървените си врати тези стаи бяха като гробище за мебели, обитавани единствено от покрити с чаршафи легла, тоалетки и столове, чиито сухи кости нощем скърцаха и пукаха тревожно.
Сега, докато минавах покрай тях, всичко беше тихо чак до вратата, водеща до западното крило. Прилепих ухо до зеления плат, но от другата страна цареше тишина. Открехнах я мъничко и надзърнах в коридора.
Не се виждаше жива душа. Сякаш се намирах в гробница.
Усмихнах се, когато по западното стълбище долетя мелодията на „Радостният копнеж на човека“ на Бах: Фели се упражняваше на пианото в салона и нямаше да ме обезпокои.
Влязох в спалнята й и затворих вратата.
Познавах стаята сравнително добре, тъй като често идвах тук, за да свия някой шоколад и да претършувам хубавичко чекмеджетата. Разположението беше почти като на моята стая: просторна като плевня с високи тавани и прозорци; място, по-подходящо за паркиране на самолети, отколкото за паркиране на тяло за сън.
Най-голямата разлика между моята стая и стаята на Фели беше, че тук ги нямаше висящите на парцали от стените влажни тапети, които при силен дъжд задържаха студ, от които капеше вода и превръщаха дюшека ми в блато. В такива случаи се принуждавах да изоставя леглото си и, загърната в халат, да прекарам нощта на вмирисан на мухъл фотьойл в някой сух ъгъл.
За разлика от моята, стаята на Фели приличаше на декор от филм. Тапетите бяха на нежни цветя (като че ли мъхави рози), а високите прозорци — обрамчени с метри дантела.
Легло с бродиран балдахин стоеше почти незабелязано в ъгъла на огромната стая.
Отляво на прозорците гордо се издигаше изящна старинна тоалетка, чиито извити крака бяха тънки и деликатни като краката на балерините от картините на Дега. Върху нея беше прикрепено чудовищно огледало в тъмна рамка, твърде голямо за нежните крака, на които се крепеше. Приличаше по-скоро на Хъмпти Дъмпти — огромна глава върху крака на джудже.
Отворих Библията и я подпрях на четката за коса на Фели върху тоалетката. От кутията с инструменти извадих шишенце с магнезиев силикат хидроксид, по-известен като талк. Тази пудра пречеше на прясно залепената вътрешна гума да се прилепи за външната, но аз щях да го използвам с друга цел.
Топнах една от четчиците за грим на Фели в талка и след като погледнах към Библията за справка, написах с печатни букви кратко послание върху огледалото:
След това извадих носната кърпа от джоба си и внимателно избърсах изписаните думи. Издухах попадалия върху плота на тоалетката талк и избърсах няколкото прашинки, останали на пода.
Готово! Останалата част от плана ми щеше да се изпълни сама, без да си помръдна и пръста, благодарение на неумолимите закони на химията.
Следващия път, когато Фели се курдисаше пред огледалото и се наведеше напред, за да разгледа грозната си мутра, влагата от топлия й дъх, щеше да направи думите върху стъклото видими. Посланието щеше да се появи пред очите й:
Второзаконие 28:27.
