Скърби ли? Макар никога да не съм мислила по въпроса точно от тази гледна точка, беше вярно. Татко наистина скърбеше, но сам и предимно мълчаливо.
— Картината е негова, тъй като майка ти ми плати предварително. Тя беше много доверчива.
„Наистина ли?“, искаше ми се да попитам. „Не знаех. Не я познавах добре като вас.“
Изведнъж усетих непреодолимо желание да се махна от това място — да изляза навън и да дишам свободно.
— Най-добре я задръжте, госпожо Хеъруд… поне засега. Не искам да разстройвам татко.
„Я чакай!“, сетих се в следващия миг. Та целият ми живот беше посветен на това да разстройвам татко — или поне да не го слушам. Откъде изведнъж ме обзе желание да го утеша и да го накарам да ме прегърне?
Не че щях да го направя, разбира се, защото ние Де Лус не правим такива неща.
Въпреки това някаква непознаваема част от Вселената се бе променила, сякаш една от четирите гигантски костенурки, на които разправят, че се крепял светът, изведнъж е пристъпила от единия на другия си крак.
— Трябва да вървя — казах и неизвестно защо тръгнах заднишком към вратата. — Съжалявам за Бруки. Знам, че той има много приятели в Бишъпс Лейси.
Всъщност изобщо нямаше подобно нещо! Защо излъгах? Сякаш устата ми е обладана от демони и не можех да спра думите.
Всичко, което на практика знаех, беше, че Бруки Хеъруд е бракониер и лентяй — и че го изненадах по време на едно от нощните му похождения. Знаех това, както и че твърдеше, че е видял Сивата дама на Бъкшоу.
— Довиждане — казах и излязох в коридора, където Урсула се обърна рязко и се скри бързо от поглед с плетена кошница в ръка. Но не толкова бързо, че да не забележа изпълнения с омраза поглед, който ми хвърли.
Докато карах на запад към Бишъпс Лейси, размишлявах за онова, което видях. Отидох в Молдън Фенуик, за да разбера нещо за Бруки Хеъруд — със сигурност той е нападнал Фенела при Стобора, защото кой друг е обикалял из Бъкшоу през онази нощ? Но вместо това зърнах отново Хариет, майка ми: зърнах образ, който не ме зарадва толкова, колкото очаквах.
Защо например ме глождеше толкова, че видях Фели и Дафи като два доволни плужека да се къпят в сиянието й, докато аз лежах безпомощно, увита като малка мумия в бял плат; по-безинтересна и от пакет месо от касапина?
Хариет обичала ли ме е? Сестрите ми непрекъснато повтаряха, че не е: всъщност ме е презирала; изпаднала е в дълбока депресия, след като съм се родила — депресия, която вероятно е довела до смъртта й.
И въпреки това на картината, нарисувана малко преди да предприеме последното си пътешествие, по лицето й не се забелязваше и следа от страдание. Очите на Хариет бяха вперени в мен, а в изражението й се четеше поне частица радост.
Нещо в портрета ме глождеше: нещо почти забравено се опитваше да излезе на повърхността, докато се взирах в статива в ателието на Ванета Хеъруд. Но какво?
Колкото и да се опитвах, не можех да установя.
Казах си: „Отпусни се, Флавия. Успокой се. Мисли за нещо друго.“
Отдавна съм открила, че когато не мога да се сетя за някоя дума или формула, най-добре беше да се замисля за нещо друго: тигри, например или овесена каша. И тогава, когато непослушната дума най-малко очакваше, внезапно насочвах цялото си внимание към нея и осветявах виновницата с лъча на мисълта си, преди да успее да изчезне отново в мрака.
Наричах тази техника „Дебнене на мисли“ и страшно се гордеех с откритието й.
Оставих мислите ми да се зареят при тигрите и наум първо ми дойде тигърът от стихотворението на Уилям Блейк: онзи, който горял в страховита симетрия в горите на нощта.
Веднъж, когато бях по-малка, Дафи ме докара до истерия, като се уви в черга от тигрова кожа, взета от оръжейния музей на Бъкшоу, и се промъкна в стаята ми посред нощ, за да издекламира стихотворението със зловещо съскане: „Тигър, тигър в нощта гори…“
Така и не ми прости, задето я замерих с будилника си. Още има белег на брадичката.
След това се замислих за овесената каша: през зимата в големи димящи черпаци, сива като лава, изхвърлена от лунен вулкан. По нареждане на татко госпожа Малит…
Госпожа Малит! Разбира се!
Глождеше ме нещо, което тя каза, когато я разпитвах за Бруки Хеъруд. „Майка му е онази жена с боите в Молдън Фенуик. Може пък един ден и вас да нарисува“, беше добавила тя.
Което означаваше, че госпожа Малит е знаела за портрета на Хариет! Сигурно е присъствала на тайното позиране.
— Тигър! — извиках. — Ти-гър!
Думите ми отекнаха от живите плетове от двете страни на тесния път. Пред мен нещо се шмугна светкавично в храстите.
Може би беше някакво животно? Елен? Не, не беше животно, а човек.
Със сигурност беше Порцелан. Още носеше черната рокля на Фенела.
Натиснах спирачките на Гладис.
— Порцелан? — провикнах се. — Ти ли си?
Никой не ми отговори.
— Порцелан? Аз съм, Флавия.
Колко глупаво от моя страна да извикам точно това. Та Порцелан се бе скрила в храстите именно от мен. Само че защо?
Не я виждах, но тя сигурно беше толкова близо, че да мога да я докосна. Усещах как очите й ме следят.
— Порцелан? Какво има? Какво се е случило?
