Риба
1) Когато изненадах Бруки в салона на Бъкшоу, освен на алкохол, той (или кошницата му) вонеше на риба.
2) Долових мирис на риба във фургона, когато намерих Фенела пребита на пода. На следващия ден, когато открих Порцелан заспала там, миризмата беше изчезнала — но отново я усетих днес, този път от външната страна на вратата. Въпрос: Миризмите могат ли да изчезват и пак да се появяват като актьори в пиеса?
3) И госпожица Маунтджой миришеше на риба — рибено масло, ако съдя по огромните количества от него, които държи във Върбовата вила.
4) Бруки е бил убит (поне така мисля) с вилица за омари, забита в ноздрата му чак до мозъка. Вилица за омари от Бъкшоу. (Забележка: омарът не е риба, а ракообразно, но все пак…) Тялото му беше овесено на статуята на Посейдон — бога на морето.
5) Когато го намерих на статуята, лицето на Бруки беше бяло като корема на риба — не че това означава нещо, освен че е висял от фонтана дълго време. Вероятно цяла нощ. Със сигурност, който и да е извършителят, го е убил в късна доба, когато наоколо не е имало жива душа.
Сигурно някъде по света в момента има хора, които биха се изкушили да се пошегуват „Тук нещо намирисва на развалено“.
Но аз не съм от тях.
Всеки химик, струващ си калциевия хлорид, знае, че не само рибата мирише на риба. Веднага се сещах за няколко вещества, които вонят на развалена сьомга, а едно от тях е пропиламинът.
Пропиламинът (открит от великия френски химик Жан-Батист Дюма) е третият от поредица алкохолни радикали — което на пръв поглед изглежда скучно, докато не вземете предвид следното: когато някой от алкохолите се нагрее заедно с амоняк, се извършва забележително преобразуване. Като игра на атомни музикални столове, в която радикалите на алкохола заемат един или повече столове (всъщност атоми) на водорода от състава на амоняка. В зависимост от това кога музиката спре, може да се образуват няколко нови съединения, наречени амини.
С малко търпение и спиртна лампа в лабораторни условия могат да се създадат някои наистина смрадливи миризми. През 1889 г. например се наложило да евакуират целия град Фрайбург в Германия, когато химици разлели малко тиоацетон. Разказват, че на километри навред на хората им прилошало от вонята, а конете припадали по улиците.
Как ми се иска да го бях видяла със собствените си очи!
Докато други вещества като алифатните въглеводороди лесно могат да се използват за възпроизвеждане на всяка миризма — от гранясало масло до потен кон или от вонящ канал до бутонки за ръгби — то амините — тези опърпани деца на амоняка — имат най-уникалната и интересна характеристика: както вече казах, те миришат на развалена риба.
Всъщност пропиламинът и триметиламинът несъмнено биха могли, без изобщо да преувеличавам, да бъдат наречени „Кралете на вонята“.
Тъй като ни бе дала толкова много начини да възпроизвеждаме миризливите й чудеса, знаех, че Майката природа обича хубавата воня колкото мен. Спомних си с умиление за онзи път, когато извлякох триметиламин (за друга безобидна шега с момичетата скаути) чрез дестилация с газирана вода от кошница за пикник, пълна с миризлив гъши крак
Което ме подсети за Бруки Хеъруд.
Сигурна бях поне за едно: мистериозната му смърт нямаше да бъде разкрита с фотоапарати, бележници и измервания на фонтана на Посейдон, а в химичната ми лаборатория.
И именно аз щях да я разкрия.
Мислех си за гатанки, докато се спусках по парапета и се приземих във вестибюла. Като всички останали и аз съм израснала с римувани гатанки.
— Зъби! — виках аз, защото Дафи ми подшушваше отговора на ухо.
Това, разбира се, беше преди сестрите ми да започнат да ме мразят.
По-късно научих и по-мрачни стихчета:
