Отговорът беше „свраки“. Бяхме видели четири от тези птици да кацат на покрива, докато си правехме пикник на моравата, и сестрите ми ме накараха да запомня стихчето, преди да ми позволят да си взема ягоди.
Тогава още нямах представа какво е смърт, но от гатанките сънувах кошмари. Предполагам, че именно от тези кратки стихчета от ранното ми детство съм се научила да разгадавам загадки. Неотдавна стигнах до заключението, че детските гатанки са първичната форма на криминален роман. Това е мистерия, лишена от всичко останало, освен най-важните факти. Да вземем за пример следното стихче:
По принцип отговорът, разбира се, е „един“. Но ако се замислите, не е само това. Ако например разказвачът случайно задминава мъжа с пътуващата менажерия, действителният брой — включително чувалите — става почти три хиляди!
Всичко зависи от гледната точка.
Госпожа Малит пиеше чай до прозореца. Взех си една бисквитка за храносмилане.
— Спънатите — гмурнах се направо в дълбокото аз. — Казахте, че ще ми изпият кръвчицата. Защо?
— Предупредих те, госпожице, да не се забъркваш с тези.
— Мислех си, че вече са изчезнали.
— Миришат не по-различно от останалите хора. Затова не ги знаеш какви са, докато някой не ти ги посочи.
— Но как да страня от тях, щом не знам кои са?
Госпожа Малит сниши глас и се озърна през рамо.
— Онази Маунтджой например. Бог знае какво се случва в кухнята й.
— Тилда Маунтджой ли? От Върбовата вила?
Не можех да повярвам на късмета си!
— Същата. Даже сутринта я видях на Канавката, беше тръгнала към Стобора с вирнат нос. Още се събират там и правят разни неща с водата. Тровят я, мен ако питаш.
— Но госпожица Маунтджой не може да е от Спънатите. Тя посещава „Свети Танкред“.
— За да шпионира най-вероятно! — изсумтя госпожа Малит. — Казала на приятелката ми, госпожа Уолър, че ходи заради органа. „Спънатите нямат орган, а аз обичам да слушам, особено, когато някой свири добре на него“, рекла на госпожа Уолър, а пък тя каза на мен. Тилда Маунтджой е отраснала като „спъната“, както и родителите й преди нея. В кръвта им е. Няма значение в коя църква си дарява монетите, тя е „спъната“ до мозъка на костите, повярвай ми.
— Видели сте я на Канавката? — попитах аз, като в същото време трескаво си водех записки наум.
— Със собствените си очи. Откакто стана онова с онази госпожа Ингълби, трябва да ходя за яйца чак до Роулингс, но признавам, че жълтъците им са по-хубави, отколкото на яйцата на Ингълби. Всичко зависи от песъчинките, дето кокошките ги кълват… или пък от черупките беше? На връщане, разбира се, няма смисъл да обикалям чак отзад, нали? Затова минавам през Канавката, натоварена с яйцата, и хващам прекия път през Стобора. Тогава я видях досами една от кладите на Бул, беше на няма и хвърлей камък пред мен.
— Говорихте ли си?
— Ха! Как пък не. Щом видях коя е, забавих крачка, седнах на банкета и си свалих обувката. Престорих се, че имам камъче в нея.
Очевидно госпожа Малит е вървяла в същата посока като нея и се е канела да я изпревари — точно както човека, отиващ към Сейнт Ийвс.
— Браво на вас! — плеснах въодушевено с ръце и поклатих удивено глава. — Супер идея.
— Не казвай „супер“, миличка. Знаеш, че на полковника не му харесва.
Прокарах ръка пред устните си, все едно закопчавам цип.
— Ой ое?
— Извинявай, скъпа, но не те разбирам.
Разкопчах ципа.
— Кой още? Искам да кажа, кой още е от Спънатите?
— Хм, не бива да казвам, но онзи Реджи Петибоун е от тях. И жена му. Мисли се за дама, нали е в Женския институт, занимава се с разни вехтории и така нататък.
— Съпругът й е собственикът на антикварния магазин?
Госпожа Малит кимна мрачно и разбрах, че отново преживява загубата на масичката си.
— Благодаря, госпожо Малит. Мисля да напиша доклад за историята на Бъкшоу. Ще ви спомена в бележките под линия.
Госпожа Малит пооправи косата си с показалец, докато отивах към вратата.
— И да стоиш далеч от тези.
Както няколко от другите магазини в Бишъпс Лейси, антиквариатът на Петибоун имаше старинна фасада с малка изписана вратичка, сместена между два еркерни прозореца.
Минах бавно с колелото по улицата, а после слязох от Гладис и се приближих небрежно до магазина, сякаш чак сега го забелязвах.
Прилепих нос в стъклото, но вътре беше твърде тъмно, за да видя нещо повече от купчина стари чинии върху прашна маса.
Неочаквано отнякъде изникна ръка и окачи нещо право пред лицето ми — ръчно написана картонена табела.
