„Затворено“, гласеше тя и картонът още се полюшваше на връвта, когато се стрелнах към вратата. Сграбчих бравата, но в същия миг, чифт ръце без тяло хванаха топката от вътрешната страна и отчаяно се опитаха да й попречат да се завърти — опитаха се да заключат, преди да успея да вляза.
Но късметът беше на моя страна. Силният ми натиск се оказа по-силен от натиска на ръцете от вътрешната страна и влетях в магазина малко по-бързо, отколкото ми се искаше.
— О, благодаря. Мислех си, че сте затворили. Но търся подарък и…
— Затворено е — каза пресипнало тънко гласче и щом се обърнах, се озовах лице в лице със странен дребен човек.
Приличаше на дръжка на чадър, издялана във формата на папагал: гърбав нос, бяла коса, гъста и къдрава като напудрена перука, и червени кръгове на двете бузи, сякаш си е сложил руж. Лицето му беше бяло като платно, а устните — неописуемо червени.
Изглеждаше нестабилен на мъничките си крака и се полюшваше толкова застрашително напред-назад, че имах чувството, че всеки момент ще се стовари на земята.
— Затворено е — повтори той. — Елате друг път.
— Господин Петибоун? — попитах и протегнах ръка. — Аз съм Флавия де Лус от Бъкшоу.
Не му оставих голям избор.
— Приятно ми е да се запознаем — рече, пое два от пръстите ми в миниатюрната си длан и ги стисна леко. — Но магазинът е затворен.
— Става въпрос за баща ми — продължих задъхано. — Днес е рожденият му ден и искахме, аз и сестрите ми, да го изненадаме. Той проявява голям интерес към един предмет в магазина ви и се надявахме… съжалявам, че идвам толкова късно, господин Петибоун, но сгъвах бинтове в медицинската палатка на „Свети Йоан“ и…
Оставих долната си устна леко да потрепери.
— И кой е този… хм… предмет?
— Една маса — казах бързо първото, което ми дойде наум, и добре, че се сетих. В подобен магазин сигурно се намираха десетки маси и щях да имам възможност да огледам добре наоколо, докато търсех подходящата.
— Бихте ли… хм… я описали?
— Да, разбира се. Има четири крака и… плот.
Виждах, че не съм го убедила.
— Ще се използва за марки. Баща ми е филателист и се нуждае от маса, на която да преглежда колекцията си… под лампа. Зрението му вече не е така остро както преди и със сестрите ми…
Човекът ме побутваше към вратата.
— О, чакайте малко. Мисля, че е тази — посочих към една доста окаяна мебел, сбутана в мрака под масивен часовник, украсен с калаени коне с големи кореми. Приближих се да я докосна и се озовах на около два метра навътре в магазина.
— О, не, тази е твърде тъмна. Мислех си, че е от махагон. Не! Чакайте, ето онази там е!
Хвърлих се навътре в магазина и потънах в сенките. Петибоун настъпваше след мен като вълк след плячка и осъзнах, че пътят ми към изхода е отрязан.
— Каква игричка играеш? — попита той и внезапно посегна към лакътя ми.
Отскочих назад и му се изплъзнах.
Изведнъж ситуацията стана опасна. Но защо? Имаше ли нещо в магазина, което Петибоун не искаше да видя? Дали подозираше, че съм надушила съмнителните му сделки с антики?
Каквато и да бе причината за агресивното му поведение, трябваше да действам бързо.
От дясната ми страна на около трийсет сантиметра от вратата, стоеше масивен гардероб. Пъхнах се зад него.
Бях в безопасност, поне за известно време. Господин Петибоун беше твърде едър, за да се провре до мен. Възможно бе и да не мога да изляза оттам, но поне имах миг, за да планирам следващия си ход.
След малко обаче Петибоун се върна с метла. Бутна ме в ребрата с мекия край и натисна. Не помръднах. Тогава обърна метлата и започна да ме мушка бясно с дръжката, все едно е сгащил плъх зад кухненския шкаф.
— Ох! — извиках силно. — Спрете! Престанете! Боли ме!
Всъщност не ме болеше, но нямаше да му го кажа. Успях да се плъзна достатъчно далеч, за да изляза от обхвата на метлата.
Той заобиколи гардероба, за да се опита да ме изтика от другата страна, но аз се плъзнах обратно в далечния край.
Съзнавах обаче, че съм хваната в капан. Тази игра на котка и мишка можеше да продължи цял ден.
Гардеробът вече се клатеше, а болтовете му скърцаха пронизително. Петибоун бе опрял рамо в единия ъгъл на дървената мебел и го местеше към стената.
— Ох! — изписках аз. — Ще ме премажете!
Дървената мебел застина неподвижна и атаката му спря за миг. Чух тежкото му дишане.
— Реджиналд!
Женският глас прониза магазина като падаща висулка.
— Реджиналд! Качвай се тук веднага! Чу ли?
— Ей, вие горе! — извиках. — Аз съм Флавия де Лус.
Последва тишина, но след малко гласът се обади:
— Качвай се, Флавия. Реджиналд, доведи момичето.
Все едно каза „донеси“
Измъкнах се иззад гардероба, разтрих лакти и му хвърлих укорителен поглед.
Неговият поглед се плъзна към тясно стълбище покрай стената на магазина и преди да е размислил, тръгнах към стъпалата.
Можех да се стрелна към вратата, ала не го направих. Това можеше да е единственият ми шанс да огледам магазина. „Като е гарга, да е рошава“, обичаше да казва госпожа Малит.
Поставих крак на първото стъпало и се затътрих нагоре към съдбата си.
