Стаята на втория етаж напълно ме изненада. Вместо плетеницата от малки отделения, които си представях, помещението беше неочаквано просторно. Всички вътрешни стени явно бяха срутени, за да се получи широка мансарда, голяма колкото магазина отдолу.
И какъв контраст имаше само между двете помещения! Тук нямаше струпани мебели: всъщност, с едно изключение, стаята беше почти празна.
В средата й стоеше огромно квадратно легло, покрито с бели чаршафи, а върху него, облегната на стена от възглавници, лежеше жена с лице, сякаш изсечено от леден блок. Кожата й имаше лек синкав — или цианиден — оттенък, което можеше да се дължи на отравяне с въглероден оксид или със сребро, но след като се взрях в нея, установих, че оцветяването не е от отравяне, а е грим.
Кожата й имаше цвят на кондензирано мляко. Устните, също като на съпруга й (предположих, че човекът папагал й е съпруг), бяха покрити с удивително червено червило, сякаш е изостанала звезда от нямото кино, а косата й се спускаше около лицето на безброй сребристи масури.
Чак след като огледах стаята и обитателката й, насочих вниманието си към самото легло: изработено от абанос, с четири колони, резбовани във формата на черни ангели, замръзнали в движение като караула пред Бъкингамския дворец.
Явно бяха натрупали няколко дюшека един върху друг, за да е толкова високо, а отстрани имаше сложени две дървени стъпала като стълба, подпряна на бала сено.
Леденото привидение в леглото бавно вдигна театрален бинокъл пред очите си и ме разгледа хладно през лещите.
— Флавия де Лус, казваш. От дъщерите на полковник Де Лус от Бъкшоу?
Кимнах.
— Сестра ти Офелия ни е свирила в Женския институт. Забележително талантлива пианистка.
Трябваше да се досетя, че прикованият към леглото айсберг е приятелка на Фели!
При други обстоятелства щях да отговоря грубо и да изляза от стаята, но сега не беше моментът за подобно нещо. Започвах да осъзнавам, че разследването на убийство изисква голяма жертвоготовност.
Всъщност жената казваше истината. Фели наистина бе първокласна пианистка, но нямаше смисъл да го повтарям непрекъснато.
— Да — отвърнах. — Много е талантлива.
До този момент не бях забелязала колко близо стои Реджиналд — на едно-две стъпала зад гърба ми.
— Ти можеш да си вървиш, Реджиналд — каза жената и аз го проследих с поглед как слиза притеснително мълчалив обратно към магазина.
— А сега говори — обърна се към мен жената.
— Опасявам се, че дължа извинение на вас и на господин Петибоун. Излъгах го.
— За какво?
— Казах, че съм тук, за да купя маса за татко. Всъщност само търсех възможност да ви попитам за Спънатите.
— Спънатите ли? — попита тя с неловък смях. — Защо мислиш, че знам нещо за тях? Изчезнали са още по времето на напудрените перуки.
Въпреки че отрече, видях как въпросът ми я хвана неподготвена. Може би трябваше да се възползвам от изненадата й.
— Знам, че братството е основано през седемнайсети век от Никодимус Флич и че Стобора в Бъкшоу е важна част от историята им, тъй като там са се кръщавали и така нататък.
Замълчах, за да видя как ще приеме думите ми.
— И какво общо имам аз с тази работа? — попита жената, свали бинокъла и пак го вдигна.
— Ами, някой спомена, че вие сте от тази… вяра. Говорех си с госпожица Маунтджой и тя…
Вярно е — наистина бях говорила с госпожица Маунтджой. Стига да не споменавах, че всъщност не тя ми е казала, нямаше да съм извършила грях. Освен че премълчах, може би. Фели все повтаряше до втръсване какъв страшен грях е премълчаването.
— Тилда Маунтджой — рече жената след дълго мълчание. — Разбирам… продължавай.
— Ами, работата е там, че си водя записки за историята на Бъкшоу и докато преглеждах архивите в библиотеката на татко, се натъкнах на няколко стари документа.
— Документи ли? — попита тя настойчиво. — Какви документи?
Захапваше въдицата! Мислите й бяха изписани по лицето ясно като татуировки.
„Стари документи, свързани с Никодимус Флич и Спънатите ли?“, мислеше си тя. „Каква чудесна възможност да дръпна килима изпод краката на скъпата, глупава, стара Тилда и многословните й доклади във вестника на Дружеството за изследване на историята на Спънатите. Какво като е бивша библиотекарка! Ще й покажа какво може да излезе на бял свят след истинско проучване.“
И така нататък.
— О, просто откъслечни неща — отвърнах. — Писма до един от предците ми, Луций де Лус, за това-онова… Просто купища имена и дати — добавих. — Нищо интересно, опасявам се.
Това беше черешката на тортата — но щях да се престоря, че е маловажно.
Жената се взираше в мен през лещите на бинокъла като орнитолог, който неочаквано се е натъкнал на рядък вид птица.
Сега трябваше да изчакам. Ако думите ми не бяха разпалили любопитството й, нищо друго нямаше да помогне.
Почти усещах горещината на погледа й.
— Това не е всичко — заяви тя. — Какво още? Не ми казваш цялата истина.
— Ами всъщност си мислех да помоля Спънатите да ме приемат сред тях. Ние Де Лус не сме истински англиканци, тъй като векове наред сме изповядвали католицизма, но Фели ми каза, че Спънатите не се… не се…
— Не се подчиняват?
