— Да, не се подчиняват, и тъй като и аз не се подчинявам… защо да не се присъединя към тях?
В това имаше зрънце истина: спомних си, че един от идолите ми, Джоузеф Пристли, откривателят на кислорода, е бил свещеник на бунтовническа секта в Лийдс, а щом изтъкнатият Джоузеф можеше, защо не и…
— Води се разгорещен дебат — прекъсна ме замислено жената — за това дали сме отцепници, или бунтовници, и при обединяването на религията през хиляда седемстотин…
— Значи наистина сте от Спънатите!
Жената се взря в мен сурово, сякаш се е замислила.
— Има хора, които пазят основите, върху които са градили предците им — каза тя. — В наши дни невинаги е лесно…
— За мен няма значение. Бих дала всичко да стана „спъната“.
В известен смисъл беше вярно. Представях си как куцукам весело по някой селски път с разперени ръце, за да пазя равновесие като въжеиграч, докато се клатушкам от едната страна на пътя до другата.
„Аз съм спъната!“ щях да викам на всеки срещнат.
„Докато куцуках към Сейнт Ийвс…“
— Много интересно — прекъсна бляновете ми жената. — А баща ти знае ли за тези въжделения?
— Не! — възкликнах потресено. — Моля ви, не му казвайте! Татко е много праволинеен и…
— Разбирам. Тогава това ще си остане наша тайна. Само двете с теб ще знаем.
Чудесно!
— О, благодаря ви — прошепнах аз. — Знаех си, че ще ме разберете.
Докато тя дърдореше за Закона за религиозната търпимост, Оксфордския закон, графинята на Хънтингтън и Калвинистката връзка, се възползвах от възможността да огледам стаята.
Нямаше много за гледане: леглото, разбира се, което сега ми напомни за Голямото легло от Уеър в Музея на кралица Виктория и принц Албърт. В далечния ъгъл, под прозореца, имаше малка масичка с котлон и кафяв чайник, кутия с бисквити и чаша в чинийка. Очевидно Реджиналд Петибоун не закусваше с жена си.
— Искаш ли бисквита? — попита тя.
— Не, благодаря. Не ям захар.
Лъжа, разбира се, но превъзходна.
— Какво необикновено дете си ти — махна жената към кутията с бисквити и добави: — Тогава би ли донесла една на мен? Не страдам от подобни скрупули.
Отидох до прозореца и взех кутията с бисквитите. Когато се обърнах, случайно погледнах навън — надолу към заграденото пространство при задния вход на магазина.
Там стоеше ръждясал зелен микробус с отворени врати и веднага познах, че е същият, който видях паркиран пред Върбовата вила.
В същия миг мускулест мъж по риза се появи в полезрението ми. Беше двуногият булдог — онзи, който за малко не ме хвана в гаража!
Освен ако не се лъжех жестоко, това трябва да беше Едуард Сампсън от „Рай Роуд“ в Източен Финчинг — чието име видях на документите в жабката.
Докато стоях неподвижно и го наблюдавах, той извади от задната част на микробуса два тежки предмета. Обърна се, може би защото бе усетил погледа ми, и вдигна глава към прозореца, на който стоях.
Първата ми реакция бе да се дръпна назад — да се отдалеча от стъклото — но установих, че не мога да помръдна. Някаква частица от съзнанието ми вече беше зърнала подробност, която чак сега мозъкът ми осмисляше, и се опасявам, че ахнах на глас.
Предметите, които двуногият булдог държеше в ръце, бяха триножниците за камина на Хариет — Лисицата Сали и Шопо!
— Какво има? — попита жената. Имах чувството, че говори някъде от много далеч.
— Ами…
— Да, скъпа… какво има?
Думичката „скъпа“ ме изтръгна от транса. Обичам да ми викат „скъпа“ или „миличка“ толкова, колкото би ми харесало да ме прострелят в главата. Запазила съм специални места в ада за хората, които се обръщаха така към мен.
Но си задържах езика зад зъбите.
— Просто… гледката от прозореца ви е зашеметяваща. Реката… фермата Малплаке… вижда се чак до Източен Финчинг и хълмовете отвъд. Човек, който минава по улицата, никога не би предположил, че…
От долния етаж се чу разтърсващ трясък от падането на тежък предмет. През дъските на пода долетяха две приглушени ругатни.
— Реджиналд! — извика жената и долу последва неловка тишина.
— Мъже! — каза тя достатъчно силно, че да я чуят. — Като слонове в стъкларски магазин са.
— Трябва да вървя. Вкъщи ме чакат.
— Добре, скъпа. Бягай. И не забравяй за писмата. Донеси ми ги, когато можеш.
Не й споделих какво си мисля, а само направих лек реверанс, обърнах се и слязох по тясното стълбище.
Долу погледнах крадешком към дъното на магазина. Реджиналд Петибоун и собственикът на микробуса се взираха в мен от сенките. Никой от тях не продума и не помръдна, но знаех, както ние, жените, усещаме инстинктивно, че са говорили за мен.
Обърнах им гръб и тръгнах към вратата, като спрях само колкото да изпиша инициалите си в праха върху един абаносов бюфет. Не ме беше точно страх, но за пръв път разбрах как се чувства звероукротител в метална клетка, когато обърне гръб под кръвожадните погледи на два нови тигъра.
Макар да не го каза, Гладис изглеждаше доволна да ме види. Бях я подпряла на едно дърво през улицата срещу магазина на Петибоун.
— Има нещо гнило тук — казах й. — Усещам го в костите си.
Веднага трябваше да се прибера и да огледам камината в салона.
