Дърветата хвърляха издължени сенки в късния следобед, когато преминах през портата Мълфорд и продължих по алеята с кестените. Скоро трябваше да се появя в трапезарията за вечеря и това никак не ми се нравеше.
Щом отворих кухненската врата, до ушите ми достигнаха звуците от соната на Шуберт.
Успях! Веднага разбрах, че свръхестествената ми бомба със закъснител е избухнала.
Фели винаги свиреше Шуберт, когато беше разстроена, и Соната в си мажор, когато изпадаше в краен смут.
Почти чувах мислите й, докато нотите прелитаха край ушите ми като птици, бягащи от горски пожар. Първо идваше строго сдържаният гняв с откъслечни гръмотевици (обожавах гръмотевиците), но после, когато се разразеше истинската буря, невероятният талант на Фели все още ме караше да ахвам възхитено.
Пристъпих по-близо до салона, за да чуя по-ясно този забележителен изблик на емоции. Все едно четях дневника й.
Трябваше обаче да внимавам да не ме зърне до вечеря, когато присъствието на татко щеше да ми спаси кожата. Ако Фели дори само подозираше, че аз съм виновна за посланието от духовете, по килима щяха да се излеят кофи кръв, а от полилеите да увиснат черва.
Салонът щеше да почака.
Не бях усетила колко съм уморена, докато не се заизкачвах по стълбището. Денят беше натоварен и далеч не бе приключил.
Реших да подремна.
Когато стигнах до лабораторията си, спрях рязко. Вратата беше отворена!
Надзърнах зад ъгъла и видях Порцелан, все още с черната рокля на Фенела, да пече филия хляб над спиртната лампа. Не можех да повярвам на очите си!
— Здрасти — вдигна поглед тя. — Искаш ли препечена филийка?
Все едно изобщо не ме е обвинявала, че съм разбила черепа на баба й.
— Как влезе?
— С ключа ти — посочи тя към вратата. Ключът все още стоеше пъхнат в ключалката. — Видях, че го скри в една дупка в крака на леглото си.
Вярно. Отдавна съм открила тайника на чичо Тар за ключове и други предмети, които не искал останалите да виждат. Сега обитавах някогашната му стая и с времето разкрих повечето й тайни.
— Много си нахална — казах й аз.
От мисълта, че някой е проникнал в лабораторията ми, ме побиваха тръпки като армия от червени мравки, плъзнали по ръцете, раменете и тила ми.
— Съжалявам, Флавия. Знам, че не ти си нападнала Фенела. Не разсъждавах трезво. Бях объркана и уморена. Върнах се, за да ти се извиня.
— Тогава започвай.
Нямаше да бъда умилостивена — не използваше ли Дафи тази дума, когато ми казваше същото: „умилостивена“? — само с няколко символични думи. Понякога едно „извинявай“ просто не е достатъчно.
— Извинявай — каза Порцелан. — Наистина съжалявам. Толкова се разстроих. Дойде ми в повече.
И изведнъж заплака.
— Първо пребиха Фенела, а сега дори не ми позволяват да я видя. Сложили са един полицай на стол пред вратата й. После и онази ужасна работа с мъжа на фонтана…
— Бруки Хеъруд — казах аз. Почти бях забравила за Бруки.
— А сега и този труп, дето са изровили при… как се казваше… Стобора.
— Моля?
— Прекалено много е — обърса тя нос с ръка. — Връщам се в Лондон.
Преди да успея да продумам, Порцелан бръкна в джоба си и извади банкнота от пет лири.
— Вземи — каза, отвори пръстите на ръката ми и ги притисна върху банкнотата. — Да купуваш храна на Грай, докато изпишат Фенела от болницата. И… — Погледна ме право в очите, все още стиснала ръката ми. Устните й трепереха. — Ако тя не се оправи, Грай е твой. И фургонът. Дойдох да ти се извиня и го направих. Сега трябва да тръгвам.
— Чакай! Какъв е този нов труп?
— Попитай приятеля си, инспектора — отвърна Порцелан и тръгна да си ходи.
Спуснах се към ключа и затръшнах вратата. Сборихме се за бравата, но аз успях да грабна ключа, да го пъхна от вътрешната страна на ключалката и да го завъртя бързо.
— Дай ми го. Пусни ме.
— Не и докато не ми разкажеш какво си видяла при Стобора.
— Престани, Флавия. Не ми е до игри.
— Нито пък на мен — отвърнах и скръстих ръце пред гърдите си.
Както и очаквах, тя внезапно посегна към ключа. Фели и Дафи често използваха този номер и май трябваше да съм им благодарна, че съм го научила от тях. Тъй като бях подготвена за следващия ход, протегнах ръка настрани с ключа в нея.
И тя се отказа. Просто ей така. Видях го в очите й.
Отметна косата от лицето си и се върна на една от лабораторните маси, където притисна длан върху плота, сякаш за да не припадне.
— Върнах се във фургона, за да си събера багажа — започна бавно и целенасочено — и полицаите вече бяха там. Не ме пуснаха да се доближа. Вадеха нещо от дупка в земята.
— Какво?
Порцелан се взираше в мен, както ми се стори, предизвикателно.
— Повярвай, не беше злато.
— Кажи ми!
— За бога, Флавия!
Размахах ключа.
— Кажи ми!
— Беше тяло. Увито в килим или нещо подобно… не беше много голямо. Приличаше на дете. Видях само единия крак… или каквото е останало от него — куп стари зелени кости.
Тя притисна уста с ръка и раменете й потрепериха.
Изчаках търпеливо да продължи, но дори да имаше още интересни подробности, явно нямаше да ги сподели с мен.
Взирахме се дълго една в друга.
— Фенела беше права — каза тя най-накрая. — Това място е мрачно.
