Въпреки провесените тук-таме от тавана електрически крушки, избата тънеше в мрак. Бях взела от килера металния свещник, който се пазеше за редките случи, в които в Бъкшоу спираше тока, и го държах вдигнат над главата си, като премествах потрепващата свещ наляво и надясно.
— Видя ли? Това е чувалът, който ми нахлузиха на главата. — И ето там. — Свалих свещта до каменните плочи на пода. — Това в прахта са отпечатъците от стъпките им.
— Доста отпечатъци за две млади дами — каза Порцелан скептично. — При това са и доста големи.
Беше права. И аз го видях.
Ясно отпечатани стъпки, твърде големи, за да са на Дафи, на Фели или мои, водеха в тъмното и стигаха до подножието на стълбите, където се бяха смесили с други отпечатъци. Не бяха и на татко: той не бе слязъл до долу, а дори и да беше, обувките му с кожени подметки оставяха характерен отпечатък, който познавах много добре.
И стъпките на Догър нямаше как да бъдат сбъркани: дълги и тесни, поставени една пред друга с прецизността на индианец.
Не, това не бяха стъпките нито на татко, нито на Догър. Ако подозренията ми бяха верни, беше ги оставил някой с гумени ботуши.
— Да видим накъде водят — казах аз.
Присъствието на Порцелан ми вдъхваше безкрайна смелост и бях готова да следвам стъпките, където и да ни отведяха.
— Разумно ли е? — попита тя, а бялото на очите й проблесна на светлината от пламъка. — Никой не знае, че сме тук долу. Ако паднем в дупка или нещо подобно, може да умрем, преди да ни открият.
— Тук няма дупки. Само многобройни стари мазета.
— Сигурна ли си?
— Разбира се. Слизала съм стотици пъти.
Което беше лъжа: преди инквизицията бях слизала само веднъж в избата с Догър, когато бях петгодишна, и търсехме две алабастрови вази от XVIII век, прибрани в началото на войната, за да не пострадат при бомбардировките.
С високо вдигната свещ тръгнах по един от непрогледно тъмните коридори. Порцелан можеше да ме последва или да остане тук сред черните сенки между нарядко поставените електрически крушки.
Едва ли е нужно да казвам, че тръгна след мен.
Вече си бях съставила теория, според която стъпките бяха оставени от Бруки Хеъруд —
Но какво, за Бога, е правил Бруки в мазето на Бъкшоу?
„Бракониерите знаят всички преки пътища“, каза веднъж татко и сигурно беше прав.
Минахме под една тухлена арка и аз си припомних нощта, в която заварих Бруки в салона. Едва ми се вярваше, че се е случило само преди пет дни.
Още си спомнях ясно странния ни разговор, в чийто край Бруки ме предупреди да внимавам за крадци, хвърлили око на сребърните прибори. „След войната е пълно с апаши“, бе казал той.
А след това аз му отворих една от френските врати и му показах ясно, че искам да си тръгне.
Не! — чакай! — първо бях
Когато влязох в салона, вратата е била заключена. А нямаше нито една основателна причина да смятам, че Бруки я е заключил, ако беше влязъл с взлом през терасата. Щеше да я остави отключена като бърз изход за бягство, ако го хванеха.
Затова съвсем логично предположих, че Бруки е влязъл в къщата по друг маршрут: през мазето например.
А стъпките по пода, които изчезваха в мрака напред — сега като се замислех, съвсем ясни отпечатъци от гумени рибарски ботуши, — потвърждаваха предположението ми.
— Побързай — казах, когато усетих, че Порцелан изостава. — Не се отдалечавай.
Бяхме минали края на наниза от електрически крушки и се движехме по сводест коридор, обрамчен от двете страни със стари мебели. Тук стъпките — вече повече от един чифт — показваха, че натрапниците са влизали и излизали многократно от Бъкшоу. Най-пресните отпечатъци бяха остри като нож, докато по-старите бяха загладени от непрекъснато падащия прах.
— Какво е това? — извика Порцелан и болезнено сграбчи рамото ми.
Пред нас покрит с платнище предмет препречваше половината от коридора.
— Не знам.
— Нали си слизала стотици пъти? — прошепна тя.
— Да, но не съм минавала точно по този коридор.
Преди да ме заразпитва още, протегнах ръка, хванах ъгъла на платнището и го дръпнах.
Около нас се вдигна облак прах и ни заслепи. Задавихме се, сякаш внезапно ни е застигнала пясъчна буря.
— Ооох! — изписка Порцелан.
— Това е само прах — казах й аз, макар да се задушавах.
И в този миг пламъкът потъна в разтопения восък и свещта угасна.
Изругах наум и бръкнах в джоба си.
— Дръж — напипах ръката й в тъмното и обвих пръстите й около свещника. — Ей сега ще я запаля пак.
Бръкнах по-дълбоко в джоба си. Да му се не види!
— Нямаме късмет. Май съм забравила кибрита в килера.
Усетих как Порцелан тиква свещника обратно в ръцете ми. След миг се чу драскане и една кибритена клечка пламна ярко.
— Добре тогава, че аз се сетих да го взема — каза тя и поднесе клечката към свещта. Щом пламъкът се издължи и престана да примигва, видях предмета, заметнат с чаршафа.
— Виж! — възкликнах. — Това е старинна носилка.
