— Пола, на телефона — викна тя. — Майка ти. Госпожица Харпър дори не помръдна. Погледът и бе закован върху картината и седналия пред нея Долархайд.
— Предай и, че ще се обадя по-късно — каза тя.
Женската глава се скри, миг по-късно се възобнови тракането.
Долархайд не можеше да се сдържа повече. Всичко или нищо! Веднага! Но Драконът го изпревари.
— НИКОГА НЕ СЪМ ВИЖДАЛ ТОЛКОВА…
— Какво? — Очите на госпожица Харпър се разшириха.
— …толкова голям плъх! — изрече забързано Долархайд и посочи с пръст. — Катери се по онази рамка.
— Къде? — извърна се госпожица Харпър.
Палката се измъкна от ризата му. Той я чукна по тила повече с китка, отколкото с цяла ръка. Момичето политна напред, Долархайд я сграбчила блузата и притисна към лицето и напоения с хлороформ парцал. Тя издаде само един, не особено висок звук и изгуби съзнание.
Той я довлече в тясното пространство между масата и раклите с картини, дръпна на пода папката с акварела и клекна над нея. Последва шумолене на хартия, пъхтене и телефонен звън.
Жената от кабинета в дъното отново надникна през вратата.
— Пола! — извика тя и объркано се огледа. — Майка ти иска да говори с теб веднага. — Тя заобиколи масата. — Аз ще се погрижа за посетителя, ако ти…
В този миг ги видя. Пола Харпър просната на пода с коса върху лицето, а клекналият до нея мъж с пистолет в ръка тъкмо натъпкваше в устата си последното парче от акварела. Изправи се, дъвчещ, затича се. Към нея.
Тя хукна към кабинета, затръшна тънката врата и посегна към телефона. Апаратът се изплъзна от разтрепераните и пръсти и падна на пода. Жената се отпусна на колене и лакти и завъртя няколко цифри, без да съзнава, че линията е заета. Вратата отхвръкна и шайбата изведнъж засия с всичките цветове на дъгата. После дойде острата болка от удара зад ухото и квакащата слушалка издрънча на пода. В служебния асансьор Долархайд гледаше как светлините за етажите примигват една под друга. Притискаше пистолета към корема си, скрит под книгите. Първият етаж.
Тръгна бързо през пустите зали, маратонките му скърцаха по мозайката. Зави в погрешна посока и се озова пред китоловните маски и голямата маска на Сисуит, губеше ценни секунди. Затича се покрай тотемите с чувството, че се е загубил. Стигна края, на редицата, погледна вляво. Първобитните хладни оръжия бяха точно насреща му и той веднага се ориентира. Зави зад ъгъла и пристъпи във фоайето.
Портиерът се беше изправил пред дъската за обяви, на десетина метра от бюрото си.
Въоръженият пазач беше до вратата. Наведе се да изчисти някакво петънце от обувката си и кобурът му изскърца.
Ако влязат в схватка, този трябва да бъде застрелян пръв! Долархайд затъкна пистолета в колана си и закопча сакото над него. Тръгна да пресича фоайето, като откопчаваше пропуска си в движение. Портиерът чу стъпките му и се обърна.
— Благодаря — рече Долархайд, хвана пропуска с върха на пръстите си и го пусна върху бюрото.
— Бихте ли го пуснали в онзи процеп? — кимна пазачът. Телефонът върху бюрото иззвъня.
Беше му трудно да вземе пропуска от стъклената повърхност. Телефонът иззвъня отново. Побързай!
Успя да улови пропуска, пусна го в процепа и взе калъфа за китара от купчината сакове в ъгъла. Пазачът се бе запътил към телефона.
Вече беше навън и с бързи крачки се насочи към ботаническата градина. Готов бе да се обърне и да стреля, ако започнат да го преследват.
Влезе навътре в градината, приклекна в тясното пространство между някакъв навес и гъстите храсти. Отвори калъфа и изсипа съдържанието му на земята. Ракета за тенис, топка, хавлиена кърпа, сгънат найлонов плик, целина.
С едно движение си свали сакото заедно с ризата, разхвърчаха се копчета. Измъкна се от панталоните. Остана по тениска с надпис „Бруклински колеж“ и долнище на анцуг. Натъпка книгите и дрехите си в найлоновия плик, скри сред тях оръжията. Най-отгоре остана да стърчи целината. Избърса дръжката и закопчалките на калъфа, после го натика под храстите.
Стана и се насочи към Проспект Парк с хавлиената кърпа около врата. На булевард Емпайър видя няколко бягащи и ги последва в парка. В този миг край тях завиха първите полицейски коли с надути сирени. Никой от тичащите не им обърна внимание. Долархайд също.
Редуваше тичането с ходенето. Ръцете му стискаха плика и ракетата за тенис, от време на време подмяташе топката във въздуха. Един обикновен гражданин, който се раздвижва след напрегнатия трудов ден, а пътьом се е отбил в супермаркета.
Направи усилие да забави ход, не биваше да се тича с пълен стомах. Вече можеше да избира темпото, с което да се движи. Можеше да избере, каквото си иска.
Крофорд седна с пакетче фъстъци на задния ред в заграденото място за съдебни заседатели, а Греъм отиде да спусне щорите.
— До довечера трябва да ми дадеш готовия психологически портрет — рече Крофорд.
— Каза вторник, днес е вторник.
