Прайс не отговори и се зае да разопакова чифт ръце, пристигнали във връзка с друг случай. Сухият лед запуши в кошчето за отпадъци. Крофорд взе белите ръкавици и ги пусна вътре.
С куркащ от разочарование стомах, Крофорд забърза към отдела за документален анализ, където го очакваше Лойд Боуман. Бяха го измъкнали от съдебно заседание и от рязката смяна на обстановката той още премигваше като човек, когото са разбудили посред нощ.
— Поздравявам те за смелата прическа — рече Боуман и с опитни движения прехвърли писмото на работната си маса. — С колко време разполагам?
— Най-много с двайсет минути.
Двете части на писмото сякаш грейнаха със своя светлина върху масата на Боуман. Плотът под продълговатата дупка с назъбени краища на първото парче изглеждаше тъмнозелен на цвят.
— Преди всичко трябва да разберем начина, по който Лектър ще му изпрати отговора си — рече Крофорд, изчакал Боуман да свърши с четенето.
— По всичко личи, че инструкциите са останали в липсващото парче. — Докато говореше, Боуман сръчно боравеше с осветлението, специалните филтри и фотокамерата. — В първата част, непосредствено след фразата „Надявам се да бъдем в състояние да поддържаме кореспонденция…“, започва скъсаната част. Лектър е задраскал написаното с флумастер, сгънал е хартията и с пръсти е/ откъснал написаното. — Не разполага с никакви режещи предмети.
Боуман фотографира зъбните отпечатъци и гърба на писмото, осветявайки текста от всички възможни ъгли. Сянката му подскачаше по стените, ръцете му правеха странни движения.
— А сега ще си позволим известни волности — съобщи той и пъхна писмото между две стъклени плоскости с цел да изглади стърчащите на всички посоки ръбове около дупката. Назъбените краища намаза с яркочервена течност, докато си тананикаше под нос. Едва на третия път Крофорд разбра какво си пее — „Ти си подличко и гадно, но и аз, не падам по-долу…“
Боуман смени филтрите на миниатюрната телевизионна камера и я насочи към хартията. После се пресегна и намали осветлението. В стаята останаха да светят само някаква лампа с мътно-червеникава светлина и синьозеленият екран на монитора.
На него се появиха думите „Надявам се да бъдем в състояние да поддържаме кореспонденция“ и назъбените ръбчета на дупката. Червените следи бяха изчезнали и до тях личаха част от букви.
— Наблюдавани през инфрачервена камера, анилиновите съставки на цветните мастила стават прозрачни — обясни Боуман. — Тези чертички тук по всяка вероятност са част от буквата Т. В края на тези тук има опашчица, което сочи, че буквата е М, Н или Р. — Боуман натисна копчето на камерата, после се изправи и включи осветлението. — Когато единият от кореспондентите не може да контактува свободно, съществуват само два начина на връзка, Джак. Телефонен разговор или публикация в пресата. Лектър може ли да говори по телефона, когато му хрумне?
— Има право на телефонни разговори, но не може да набира директно — отвърна Крофорд. — Всичко трябва да мине през болничната централа.
— Значи остава публикацията.
— Вече знаем, че онзи сладур чете „Сплетника“. Единствено там се появи материал за доктор Лектър и Греъм. Трябва да търсим в рубриката за лични обяви.
Крофорд направи справка с библиотеката на ФБР, после се свърза с Бюрото в Чикаго и даде инструкции. Боуман приключи и му подаде куфарчето.
— „Сплетникът“ излиза тази вечер — замислено продума Крофорд. — Отпечатва се в Чикаго в понеделник и четвъртък. Ще разполагаме с коректури от страниците за платени обяви.
— И аз ще опитам да дам още нещичко, но ще бъде дребно — каза Боуман.
— Изстрелваш директно в Чикаго всичко, което преценяваш като важно — нареди му Крофорд, вече устремен към изхода. — Подробно ще ме информираш като се върна от лудницата.
Въртящата се преграда на изхода на Централната станция на вашингтонското метро изплю картата на Греъм11 и той излезе в жежкия следобед с пътната си чанта в ръка.
Сградата „Дж. Едгар Хувър“12 приличаше на огромна бетонна клетка, извисяваща се над тънещата в мараня Десета улица. При последното му посещение във Вашингтон Федералното бюро тъкмо се местеше в новия си дом. Греъм не бе работил вътре.
Крофорд го чакаше до бюрото на постовия встрани от подземния тунел, за да го вкара по-бързо, като подсили въздействието на временните документи на Греъм със своите собствени. Греъм беше уморен и с труд изчака формалностите. Крофорд се запита как ли се чувства, като знае, че убиецът мисли за него.
Греъм получи табелка с магнитен код — същата като тази, която се поклащаше върху сакото на Крофорд. Пъхна я в процепа до вратата и пристъпи в дългия бял коридор. Крофорд носеше чантата му.
— Пропуснах да кажа на Сара да ти изпрати кола.
— Нищо, така дойдох по-бързо. Нормално ли мина връщането на писмото в килията?
