Непрекъснато го връхлитаха ярки и сладки представи за живота, който би могъл да води с парите от тази история. Погребани дълбоко под пластовете мръсотия на многогодишната му репортерска дейност, старите му мечти още бяха живи. В този миг те се раздвижваха и си проправяха път към повърхността.
Провери изправността на апаратурата, кимна доволно и се качи в колата си. Възнамеряваше да дремне час-два, а после отлиташе за Вашингтон. Срещата с Крофорд бе уговорена в непосредствена близост до заложения капан.
В подземния гараж го чакаше досадно разочарование. Някакъв черен микробус бе заел част от мястото му въпреки крещящия от стената надпис „ФРЕДЕРИК ЛАУНДС“.
Фреди рязко отвори вратата на колата си и нарочно я блъсна в микробуса. Върху черната боя се появиха драскотини. Това ще му е за урок на този глупак!
Докато заключваше, вратата на микробуса зад гърба му се отвори. Фреди почти успя да се извърне, когато тоягата се стовари върху главата му, малко над ухото. Вдигна ръце да се предпази, но коленете му омекнаха. Почувства страхотен натиск около шията си, притокът на въздух секна. А когато дробовете му, отчаяно сгърчени в кислороден глад, получиха възможност да бъдат захранени, в тях нахлу хлороформ.
Долархайд паркира микробуса зад дома си, слезе и се протегна. По пътя от Чикаго насам духаше силен страничен вятър и ръцете го боляха от здравото стискане на волана. Вдигна глава и внимателно огледа нощното небе. Времето за персидския метеоритен дъжд наближаваше и той не искаше да го пропусне.
ОТКРОВЕНИЕ НА СВ. ЙОАНА БОГОСЛОВА: Опашката му повлече третина от небесните звезди и ги свали на земята.
Негово дело в друго измерение на времето. Измерение, което трябваше да види и запомни. Отключи задния вход и се зае с обичайното претърсване на къщата. Когато отново излезе навън, беше надянал върху главата си чорап-маска. Отвори задната врата на микробуса и приближи до нея ниска дървена рампа. Изтърколи Фреди Лаундс върху нея. Репортерът беше само по долни гащи, със запушена уста и плътно закрити очи. Макар и в полусъзнание, той седеше съвсем изправен в стария дъбов инвалиден стол. Долархайд го беше намазал с епоксидна смола от главата до петите и той бе слепен за седалката. Подкара стола към къщата и го намести в ъгъла на дневната, с лице към стената. Сякаш наказваше непослушен хлапак.
— Студено ли ти е? — попита и свали дамските превръзки от устата и очите на Лаундс. — Искаш ли одеяло?
Фреди не отвърна. От него продължаваше да лъха на хлороформ.
— Ще ти донеса одеяло.
Отиде до дивана, смъкна вълнената покривка и зави репортера чак до брадичката. После тикна под носа му шишенце с амоняк. Лаундс рязко отвори очи и объркано се огледа. Виждаше само мястото, където се съединяваха две голи стени. Изкашля се и замаяно промърмори:
— Катастрофа? Тежко ли съм пострадал?
— Не, господин Лаундс — каза гласът зад гърба му. — Всичко ще е наред.
— Боли ме гърбът. Кожата. Обгорял ли съм? Божичко, дано не съм обгорял!
— Обгорял ли? Не. Стойте мирно и си почивайте. След малко ще се върна.
— Сложете ме да легна и позвънете в службата ми моля! Господи, та аз съм в инвалидна количка! Значи ми е счупен гръбнакът! Моля ви, кажете ми истината!
В отговор чу леки стъпки, които бързо заглъхнаха.
— Но защо съм тук? — проплака той и въпросът му увисна в неподвижния въздух. Отговорът долетя някъде отдалеч:
— За да си изясним някои неща, господин Лаундс.
До ушите на Фреди долетяха стъпки на човек, който се изкачва по стълба. После чу шум от душ. Главата му започна да се прояснява. Спомни си, че напусна редакцията и се качи в колата си, но случилото се след това още му се губеше. Слепоочието му болезнено пулсираше, пригади му се от миризмата на хлороформ и помисли, че всеки момент ще припадне. Отвори уста и жадно пое въздух. Чуваше ясно ударите на сърцето си.
Дълбоко се надяваше това да е сън. Леко подръпна ръката си, поставена върху страничната облегалка. Болката бе толкова силна, че несъмнено би го изтръгнала и от най-дълбокия сън. Не, не сънуваше. Умът му бавно започна да набира скорост.
Напрегна се, извъртя очи и за част от секундата успя да зърне ръката си. Време, напълно достатъчно, за да разбере по какъв начин е прикован за стола. Не беше върху апарат за придържане на счупен гръбнак, нито пък се намираше в болница. Беше отвлечен.
Стори му се, че чу стъпки на горния етаж; но може би чуваше ударите на собственото му сърце. Направи опит да разсъждава, напрегна цялата си воля. „Трябва да запазиш самообладание и да мислиш!“, заповяда си той.
Стълбите проскърцаха под тежестта на Долархайд, който се спусна обратно. Лаундс чувстваше тази тежест с всяка стъпало, ясно усети и присъствието зад гърба си. Изфъфли нещо неразбрано, после успя да постави гласа си под контрол:
— Не съм видял лицето ви! Не бих могъл да ви опозная, изобщо не знам как изглеждате! „Сплетникът“! Работя в „Национален сплетник“. Ще ви платят богато за моето освобождаване! Половин милион, а може би повече. Един милион долара! Отвърна му мълчание. После леко проскърцаха пружини — онзи беше седнал.
