Щрак — Долархайд, освирепелият Дракон с изпъкнали гръбни мускули и татуирана опашка, надвесен над леглото на Джейкъби.
— Виждате ли?
— Да.
Щрак — госпожа Джейкъби. Мъртва и очакваща.
— Виждате ли?
— Да.
Щрак — госпожа Джейкъби след срещата си с Дракона.
— Виждате ли?
— Да.
Щрак — вилнеещият Дракон.
— Виждате ли?
— Да.
Щрак — госпожа Лийдс го очаква. До нея клюма мъжът и.
— Виждате ли?
— Да.
Щрак — госпожа Лийдс след това, окъпана в кръв.
— Виждате ли?
— Да.
Щрак — Фреди Лаундс на снимка от „Сплетника“.
— Виждате ли?
— Господи!
— Виждате ли?
— Пресвети Боже! — Фреди разтягаше думите като плачещо дете.
— Виждате ли?
— Недейте, моля ви!
— Какво?
— Недейте и мен!
— Какво вас? Вие сте мъж, господин Лаундс! Нали?
— Да.
— Нима намеквате, че съм извратен, господин Лаундс?
— Не, за Бога!
— А вие извратен ли сте, господин Лаундс?
— Не!
— Пак ли ще пишете лъжи за мен, господин Лаундс?
— О, не, не!
— Защо писахте лъжи, господин Лаундс?
— Полицията ме накара. Направих, каквото поискаха от мен!
— В материала цитирате Уил Греъм.
— Той ги каза! Греъм каза лъжите!
— А сега ще кажете ли истината? Ще кажете ли истината за Мен и за моето Дело? За моето Преображение? За моето Изкуство, господин Лаундс? Това според вас изкуство ли е?
— Да! Изкуство е!
Разкривеното от страх лице на Лаундс помогна на Долархайд да се почувства напълно освободен. Той с лекота прелиташе над трудните звукосъчетания с помощта на своите прекрасни ципести криле.
— Твърдите, че съм ненормален, макар да съм далеч по-прозорлив от всички ви! Аз, който тласнах света напред повече от цялата човешка гмеж! Аз дръзнах! Аз поставих уникалния си печат дълбоко върху земната гръд и той ще личи хилядолетия, дълго след като изчезне вашата прах! Сравнен с мен, вашият живот е като следа от гол охлюв върху камък. Тънка сребриста нишка от слюнка, плъзнала се през буквите на моя внушителен паметник! — Думите, записани в дневника на Долархайд, започнаха да напират на устните му. — Аз съм Драконът, а вие ме наричате ненормален! Действията ми се следят и регистрират с вниманието, с което се наблюдава пътят на най бляскащите звезди! Чували ли сте за блуждаещата звезда, приближила Земята през 1054 година? Не сте, разбира се. Читателите на гадното ви вестниче следят репортажите ви, както се следи лигавата диря на охлюва, при това по същите причини. И стига до плиткия ви мозък, скрит зад лице с цвят на картоф, както плужекът се прибира у дома по дирите на собствената си лига! В сравнение с Мен вие сте един гаден плужек, изложен на слънце! Сега имате възможност да бъдете свидетел на Великото Прераждане, но не разбирате нищо. Вие сте просто ларва на нищожна мравка! Единствено вярното нещо, което е заложено в природата ви, е смразяващият страх от Мен. Но не страх ми дължите, Лаундс, вие и останалите плазмодии! ДЪЛЖИТЕ МИ БЛАГОГОВЕНИЕ!
Долархайд млъкна и остана за миг неподвижен, с наведена глава. Подпираше с палец и показалец основата на носа си. После скочи и напусна стаята.
Не си свали маската, мислеше Лаундс. Не си свали маската! Ако се Върне без нея, аз съм труп! Господи, подмокрих се целият!
Когато Долархайд се върна, маската беше все още на главата му. Носеше два термоса и кутия за храна.
— Това ви е за из път — обясни той, после вдигна единия от термосите и добави: — Пълен е с лед, ще ни трябва. Но преди да тръгнем, ще направим един кратък запис.
После прикрепи микрофон за ръба на одеялото под носа на Лаундс и нареди:
— Повтаряйте след мен! Записът продължи около половин час, после Долархайд се изправи и рече: — Това е всичко, господин Лаундс. Справихте се отлично.
— Ще ме пуснете ли да си вървя?
— Да. Но преди това ще ви помогна да ме разберете и запомните добре. — След тези думи Долархайд му обърна гръб.
— Искам да разбера! — извика Лаундс. — Искам да знаете, че ценя високо жеста ви! Обещавам ви, че след като бъда свободен, ще бъда наистина честен спрямо вас! Ще видите!
Долархайд не можеше да му отговори, тъй като вече си беше сменил зъбите. Магнетофонът отново работеше.
Той се обърна и се усмихна на Лаундс. Една ужасна нащърбена усмивка, разкриваща изплесканите с кафяви петна зъби. Сложи ръка на мястото, под което пърхаше сърцето на Лаундс, наведе се интимно над него, сякаш да го целуне, отхапа устните му и ги изплю на пода.
Времето в Чикаго беше тежко и задушно, оловните облаци бяха надвиснали ниско над града.
От преддверието на сградата, където се помещаваше „Сплетникът“, излезе униформен пазач. Запали цигара и се разтъпка до ъгъла, като се почесваше по задника. Тротоарът беше пуст и в тишината се чуваше прещракването, с което се сменяха светлините на светофара цяла пряка от него.
На няколко метра северно от светофара, извън полезрението на пазача, беше паркиран черният микробус. Франсис Долархайд бе приклекнал отзад до Лаундс. Пресегна се и нагласи одеялото като колибка над главата му.
