— За какво си мислите, господин Лаундс? — попита гласът.
Трябва да прогониш болката и страха, трябва да разсъждаваш! — заповяда си Лаундс. — Веднага, бързо! За да спечелиш време, да живееш още дълги години! Още не е решил дали да те убие, иначе не би скрил лицето си.
— За какво си мислите, господин Лаундс? — повтори гласът.
— Не зная какво се е случило с мен — отвърна Фреди.
— А знаете ли кой съм аз, господин Лаундс?
— Не, и не искам да знам, повярвайте ми!
— Според вас аз съм злобен и перверзен сексуален маниак. Животно, пак по вашите думи. Пуснато от лудницата, от някой съдия с меко сърце. — Обикновено Долархайд правеше опит да избягва шипящите съгласни (например онези с-та в „сексуален“). Но пред тази публика, далеч от всяка насмешка, той се чувстваше напълно освободен. — Сега вече знаете кой съм, нали?
Не лъжи! Мисли бързо!
— Да.
— Защо пишете лъжи, господин Лаундс? Защо твърдите, че съм луд? Отговорете!
— Когато човек… когато човек върши неща, които другите не разбират, те го наричат…
— Луд.
— Ами… Вземете например братята Райт14. И тях са ги смятали за луди, но историята…
— Историята… Вие разбирате ли какво върша аз, господин Лаундс?
Разбиране! Ето го шанса! Натискай здравата!
— Не, но мисля, че сега имам шанс да разбера. А разбера ли го аз, ще го разберат и всички мои читатели!
— Може би се мислите за привилегирован?
— В случая — да. Но трябва да ви призная, като мъж на мъж, че съм и доста изплашен. Трудно ми е да се съсредоточа. Не би трябвало да ме плашите, ако действително сте носител на някаква велика идея. Ще се опитам да я разбера и без сплашване.
— Мъж на мъж. Използвате този израз, за да ме предразположите, нали, господин Лаундс? Оценявам жеста ви, но съм принуден да ви разочаровам. Аз не съм мъж. Не съм и човек. Действително започнах жизнения си път като такъв, но благодарение на Божията милост и собствената ми Воля се превърнах в Нещо друго, в Нещо повече от човек. Твърдите, че сте изплашен. Вярвате ли, че Бог е тук, сред нас, господин Лаундс?
— Не знам.
— Молите ли Му се в момента?
— Понякога се моля. Признавам, че правя това, когато съм изплашен.
— И помага ли ви Бог?
— Не знам. Забравям да мисля за това, когато страхът премине. А би трябвало.
— Би трябвало. Има още много неща, които би трябвало да разбирате. След малко възнамерявам да ви помогна в тази насока. Нали ще ме извините за момент?
— Разбира се.
Стъпките заглъхнаха по посока на вратата. Измъкване и потракване на кухненско чекмедже. Лаундс бе описвал десетки убийства, извършени в кухни. Просто, защото там обикновено се намират подходящи за целта предмети. Криминалните репортажи могат да променят завинаги отношението на човека към кухнята. Шурна вода.
Трябва да е нощ, помисли си Лаундс. Крофорд и Греъм вече го чакат и сигурно са започнали да се безпокоят. В душата му, редом със смразяващия страх, започна да пулсира и дива, някак куха тъга.
Зад гърба му се разнесе едва доловимо дишане, стори му се, че за миг зърна бяло петънце. После пред очите му изплува ръка, бяла и силна. Държеше чаша чай с лед, от която стърчеше сламка. Лаундс протегна врат и започна да пие.
— Пиша страхотен материал — промърмори между две глътки. — Ще вкарам вътре всичко, което пожелаете! Ще ви опиша така, както желаете. Не, никакви описания! Никакви описания!
— Штт, тихо! — чукна го по главата един пръст. После осветлението стана по-силно и столът му започна бавно да се върти.
— Не! Не искам да ви виждам! — изкрещя Лаундс.
— А трябва, господин Лаундс. Вие сте репортер. Трябва да си вършите работата. Когато спра да ви въртя, можете да отворите очи и да ме погледнете. Ако откажете да го сторите, ще закова клепачите ви за челото.
Влажно примляскване, остро изщракване и столът се завъртя. Стиснал очи, Лаундс се оказа с лице към помещението. Един пръст настоятелно го почука по гърдите, докосна клепачите му. Фреди Лаундс отвори очи.
Облеченият в дълго кимоно мъж му се стори огромен. Лицето до носа му беше покрито с дамски чорап. Той обърна гръб на Лаундс и съблече кимоното. Яките мускули на гърба му заиграха под блестяща татуировка, която преминаваше през целия гръб и се увиваше около единия крак. Беше дълга люспеста опашка.
Дракона бавно извърна глава да погледне Лаундс. Лицето му се изкриви в страшна усмивка, разкриваща криви зъби, целите в тъмни петна.
— Господи! — прошепна ужасеният Лаундс.
После се озова в средата на стаята, откъдето ясно виждаше опънатия екран. Изправен зад него, Долархайд отново облече кимоното и си сложи ченето, с което можеше да говори.
— Искате ли да научите какво представлявам Аз? — попита той.
Лаундс се опита да кимне с глава, но лепилото немилостиво оскуба косата му.
— Повече от всичко на света! — задъхано каза той. — Но ме беше страх да ви помоля.
— Гледайте! На първия кадър се появи картината на Блейк — Великия Човек-Дракон с блестяща опашка и широко разперени криле, устремен нагоре към Жената в слънчеви одежди. — Виждате ли?
— Да.
Долархайд набързо прехвърли няколко кадъра. Щрак — госпожа Джейкъби. Жива.
— Виждате ли?
— Да.
Щрак — госпожа Лийдс. Жива.
— Виждате ли?
— Да.
