Коридорът на Центъра за лечение на тежки изгаряния „Пейдж“ приличаше на тунел от безупречно излъскани плочки. Висок лекар със странно лице на младолик старец дръпна Греъм и Крофорд малко по-далеч от тълпата, струпала се пред вратата на Лаундс.
— Изгарянията на пациента са смъртоносни — съобщи им той. — Мога да му помогна по отношение на болката и точно това възнамерявам да сторя. Дишал е пламъци, гърлото и дробовете му са сериозно увредени. Вероятно няма да дойде в съзнание. В неговото състояние това би било проява на божия милост. Но ако случайно се свести, полицията ми е наредила веднага да отстраня от гърлото му тръбичката за дишане. Така би могъл да отговаря на евентуални въпроси. Съгласих се при условие, че ще трае кратко. В момента краищата на оголените му нерви са под влиянието на естествената упойка от изгарянето. Но ако остане за известно време жив, болките ще са страшни! Вече обясних това на полицията, но искам и на вас да ви е ясно: в момента, в който трябва да бъде упоен, прекъсвам всякакви разпити. Разбирате ли?
— Да — кимна Крофорд.
Докторът махна на униформения полицай пред вратата, после кръстоса ръце зад снежнобелия си халат и се отдалечи по коридора с походка на чапла. Крофорд погледна към Греъм.
— Добре ли си?
— Да.
Главата на Лаундс бе повдигната. Ушите и косата му липсваха, компреси заместваха липсващите клепачи над незрящите му очи. Бузите му представляваха два огромни мехура.
Сестрата отмести стойката на системата и Греъм се приближи. От Фреди се носеше воня на опожарена конюшня.
— Фреди, аз съм Уил Греъм.
Лаундс потрепна и вратът му се изви като арка над възглавницата.
— Рефлекторна реакция — обясни сестрата. — Пациентът не е в съзнание.
Стърчащата от прегорялото му подуто гърло пластмасова тръба просъскваше в такт с респиратора. В ъгъла на стаята седеше блед сержант от криминалния отдел на полицията с магнетофон в скута и бележник в ръка. Греъм го забеляза едва когато проговори:
— В приемното отделение за спешни случаи Лаундс спомена вашето име, преди да му пъхнат тръбичката.
— Вие бяхте ли там?
— Почти от самото начало. Казаното от него е записано тук, на този магнетофон. Първо дошли пожарникарите и той успял да им съобщи част от автомобилен номер. След това изгубил съзнание и бил прехвърлен в линейката. Направили му инжекция в гърдите и се свестил отново, съвсем за кратко. След линейката тръгнаха няколко души от „Сплетника“, имам копие и от техния запис.
— Дайте да чуем — каза Греъм.
Детективът подготви магнетофона.
— По-добре използвайте слушалката — каза с безизразно лице.
В ушите на Греъм се разнесе човешка глъч и потракване на желязо. „Сложете го в номер три!“, нареди напрегнат мъжки глас. После се захлопна врата. Слушалката се разтресе от тежки хрипове, след тях прозвуча стържещият глас на човек, който говори без устни: „Хъбйото…“
— Видя ли го, Фреди? Как изглежда?
„Уенди… Уенди хмоля… Греъм хме хнахисна… Оная хутка… Оная хутка… знаеше… хме хрегърна хна хнимката… Уенди…“ Последва шум като от задръстен водопровод, после се разнесе заповеднически глас, очевидно на лекар:
— Толкова! А сега изчезвайте!
И това беше всичко.
Греъм се изправи над Лаундс, а Крофорд си надяна слушалките.
— Размножихме цифрите от регистрационния номер и го обявихме за издирване — добави детективът.
— Разбрахте ли какво казва?
— Коя е Уенди? — попита Крофорд.
— Оная курва в чакалнята. Русата с големия бюст. Иска да влезе при него, но нищо не знае.
— А защо не я пуснете? — попита Греъм, все още изправен над леглото с гръб към тях.
— Забранено е за посетители.
— Човекът умира.
— Мислите, че не виждам ли? — повиши тон полицаят. — Тук съм от шест без петнайсет, мамка му! Извинете, сестра.
— Идете да отдъхнете — рече Крофорд. — Изпийте едно кафе, наплискайте лицето си. Той вече нищо няма да каже. А ако случайно проговори, аз веднага ще включа магнетофона.
— Добре. Няма да ми е излишно.
Детективът излезе, следван от Греъм. Крофорд остана до леглото. Греъм се приближи до жената в чакалнята.
— Вие ли сте Уенди?
— Да.
— Ако наистина искате да го видите, елате с мен.
— Искам, разбира се. Но първо трябва да се среша.
— За него това вече няма значение — рече Греъм. Когато детективът се върна, той не направи никакъв опит да я изгони от стаята.
Уенди от бара „Уенди Сити“ държеше това, което бе останало от ръката на Лаундс, и го гледаше право в лицето. Малко преди пладне той леко помръдна.
— Всичко ще се оправи, Роско — промълви тя. — Пак ще си живеем като преди! Лаундс помръдна отново и умря.
Капитан Осбърн от отдел „Убийства“ на чикагската полиция имаше сиво и остро лице, като на каменна лисица. Цялото управление беше залято от последния брой на „Сплетника“, един имаше и на бюрото му. Греъм и Крофорд не получиха покана да седнат.
— Значи не сте извършвали никакви акции с Лаундс в чертите на град Чикаго, така ли? — попита капитанът.
— Не — отвърна Крофорд. — Той дойде във Вашингтон. Имаше резервация за самолета, не може да не сте проверили този факт.
