Майка и спеше, а край масата двама старци седяха в очакване на обяда си. В задния двор се разхождаше старица по бельо. Мариан набра номера на съпруга си.
— Често ли се правят проверки на подобни места? — попита го тя. — Изглежда, никой не знае какво става тук. Не знам дали някой от роднините не е правил оплакване. Едва ли имат роднини. Не, ти стой настрана. Трябват ми няколко негърки и доктор Уотърс. Ще се справя.
Четирийсет и пет минути по-късно пристигна лекарят, придружен от санитар в бяла престилка, След тях дойде открит камион с личната прислужница на Мариан и още пет чернокожи жени.
Когато Франсис се върна от училище, в стаята на баба бяха Мариан, докторът и санитарят. Отвътре баба крещеше проклятия. След известно време я изведоха в инвалиден стол. Очите и бяха изцъклени, а в свивката на ръката и бе прикрепено памуче. Без ченето лицето и изглеждаше странно смалено. Ръката на Мариан също бе превързана — баба я беше ухапала. Настаниха я на задната седалка заедно със санитаря и колата потегли. Франсис понечи да и помаха, но после отпусна ръка.
Жените изтъркаха и проветриха цялата къща, изпраха огромен куп пране и изкъпаха старците. Мариан работеше наравно с тях; като от време на време отскачаше до кухнята да хвърли поглед на импровизираната храна. Към Франсис се обръщаше само за да го попита къде се намира това или онова. След като освободи чистачките, Мариан позвъни в общината и съобщи, че госпожа Долархайд е получила удар. Беше вече тъмно, когато от „Социални грижи“ дойдоха с автобус да приберат пациентите. Франсис очакваше да вземат и него, но никой не му обърна внимание.
Накрая останаха само двамата с Мариан. Тя седна на масата и скри лице в шепите си, а той излезе на двора и се покатери на една киселица. Най-после Мариан го повика. Беше подредила дрехите му в малко куфарче.
— Ще трябва да те взема — каза тя и тръгна към колата. — Влизай вътре и внимавай да не изцапаш седалките.
Пакардът потегли, а празният инвалиден стол остана на двора.
Скандал нямаше. Общинските власти изразиха съжаление за нещастието, сполетяло госпожа Долархайд, поддържала образцов старчески дом. Честта на семейство Воукт остана ненакърнена.
Баба беше изпратена в частен санаториум за нервно-болни. Франсис щеше да се прибере у дома при нея чак след четиринайсет години.
— Това са твоите доведени сестри и доведен брат Франсис — каза майка му. Намираха се в библиотеката на семейство Воукт.
Нед беше на дванайсет години, Виктория на тринайсет, а Маргарет на девет. Нед и Виктория се споглеждаха, а Маргарет съзерцаваше пода.
Дадоха му стая на най-горния етаж до стаите на прислугата. Семейство Воукт се беше отказало от услугите на камериерка за този етаж след провала на изборите през 1944 година. Записаха го в общинското основно училище „Потър Джералд“ на две крачки от къщата и далеч от частния колеж, в който учеха другите деца.
През първите дни всички членове на семейство Воукт го избягваха, но в края на седмицата Нед и Виктория поеха по слугинското стълбище към стаята му. Франсис ги чу да си шушукат пред вратата, после бравата леко се завъртя. Като разбраха, че се е заключил, те не почукаха. Нед просто му нареди:
— Я отвори!
Франсис се подчини. Те влязоха и мълчаливо се заеха да оглеждат дрехите му. Нед Воукт дръпна чекмеджето на малката масичка и с два пръста измъкна скритите вътре неща: празнични кърпички с избродирани инициали ФД, гриф за китара, лъскав бръмбар в шишенце от лекарство, стар брой на „Джо Бейзболиста“, поздравителна картичка с подпис: „Твоя съученичка Сара Хюз“.
— Какво е това? — попита Нед.
— Гриф.
— За какво служи?
— За китара.
— Ти имаш ли китара?
— Не.
— За какво ти е тогава? — попита Виктория.
— От баща ми е.
— Не разбрах какво каза. Накарай го да повтори, Нед.
— Казва, че бил на баща му — обясни Нед, после разтвори една от кърпичките на Франсис, изсекна се и я пусна обратно в чекмеджето.
— Днес дойдоха да вземат понитата — съобщи Виктория и седна на тясното легло. Нед се отпусна до нея, облегна гръб на стената и качи обувките си върху завивката.
— Няма вече понита — поклати глава Нед. — Няма вече вила край езерото. И знаеш ли защо? Теб питам, копеле!
— Татко е болен и вече не може да печели толкова пари — обясни Виктория. — Има дни, в които изобщо не ходи на работа.
— А знаеш ли защо е болен, малко копеле? — намеси се отново Нед. — Отговаряй ясно, за да те разбера!
— Баба каза, че е пияница — рече Франсис. — Достатъчно ясно ли го казах?
— Болен е заради грозната ти мутра — поясни Нед.
— Затова хората вече не искат да гласуват за него — добави Виктория.
— Махайте се! — каза Франсис и се обърна да им отвори вратата. Нед го ритна в задника, а Франсис се опита да го сграбчи през кръста. Вторият ритник на Нед попадна право в корема му.
— О, Нед! — извика Виктория. Нед хвана Франсис за ушите и го приближи към окаченото над масичката огледало.
