— Щом си искал да видиш някои неща, моето момче, добре. А сега върви да се занимаваш с нещо друго. Вместо да си събличаш дрехите, иди да си играеш като всички деца. — После се усмихна и добави: — Я ми помогнете да хванем тази кокошка!
Чувството на неудобство и срам бързо отлетя и децата с увлечение подгониха нещастната птица. Но, изправена до прозореца, баба беше видяла всичко.
Баба изчака Куин Мадър да се прибере и проследи с поглед двете деца, които се шмугнаха в пилчарника. Пет минути по-късно тя тихо се промъкна там. Блъсна рязко вратата и видя, че те са клекнали и събират пера за индиански накити.
Прати момиченцето да си върви, стисна ръката на Франсис и го повлече към къщата. Там му съобщи, че ще изтърпи наказанието си, а после ще бъде върнат обратно в сиропиталището на брат Бъди.
— Качвай се горе, сваляй панталоните и ме чакай! — нареди му с леден глас. — Отивам да потърся ножиците!
Отпуснал се на леглото със смъкнати панталони, Франсис чакаше. Примрял от ужас и вкопчен в завивките, той чака часове наред ужасните ножици. Долу поднесоха вечерята, после пред къщата издрънча каруцата на господин Бейли, изпръхтяха мулетата.
Заспа на разсъмване, но скоро ужасът го събуди и той продължи да чака. Баба така и не се появи. Вероятно го бе забравила.
През следващите дни всичко си вървеше постарому, той се занимаваше с обичайните за едно момче неща, но от време на време застиваше на място и с ужас си спомняше за ножицата. Дълго време не можеше да се освободи от чувството, че предстои да се случи нещо страшно.
Започна да избягва Куин Мадър. Престана да разговаря с нея, без да и дава обяснения за промяната на отношението си. Беше стигнал до погрешното заключение, че именно тя е разказала на баба за видяното в пилчарника. Вече беше сигурен, че смехът, долитащ от чезнещата в мрака каруца, е изцяло по негов адрес. Разбра, че в този живот не трябва да се доверява на никого.
Трудно е да лежиш неподвижно и да правиш опит да заспиш, когато имаш да мислиш за толкова много неща. Особено е трудно в светла и ясна нощ.
Франсис знаеше, че баба е права. Беше я оскърбил, беше я накарал да се засрами от него, затова бе съвсем справедливо за провинението му да разберат всички, дори жителите на далечния Сейнт Чарлс. Не и се сърдеше; защото много я обичаше.
Представи си как в къщата се промъкват крадци, той героично защищава баба от тях и в замяна тя разкаяно прошепва:
— Оказа се, че съвсем не си дяволско изчадие, Франсис. Ти си моето добро момче!
После в главата му изплува друга картина — в къщата се промъква злодей и иска да покаже на баба срамните си части. Как би могъл да я защити? Още е много малък, за да се бие с някой едър разбойник. Започна да обмисля различни варианти. В килера на Куин Мадър висеше остър сатър. С него бе заклала кокошката, а после небрежно го избърса с парче вестник. Трябва да се погрижи за този сатър, реши Франсис, трябва да преодолее страха си от тъмнината и да свърши тая работа. Не може да го е страх, ако наистина обича баба. Не той, а разбойникът трябва да се страхува от тъмнината!
Тихо се промъкна по стълбите и влезе в килера. Сатърът висеше на мястото си и, от него се носеше особена миризма. Като миризмата в мивката, след като Куин Мадър бе почистила вътрешностите на закланото пиле. Тежестта на сатъра и добре наточеното острие изпълниха с увереност Франсис. Понесе го към стаята на баба. Искаше да се увери, че там няма никакви разбойници. Баба спеше. В стаята беше тъмно, но той знаеше къде точно е леглото и. Ако вътре имаше разбойник, дишането му несъмнено щеше да се чува, както чуваше дишането на баба. Момчето знаеше къде трябва да е вратът му — точно под мястото, откъдето долиташе дишането. Ако се е промъкнал разбойник, той ще тръгне към него съвсем тихо, ей така. И ще вдигне сатъра с две ръце над главата си, ей така.
Франсис се, препъна в чехлите на баба пред леглото, сатърът се залюля в тъмнината и се удари леко в металния абажур на нощната лампа. Баба се обърна в леглото и примлясна, а Франсис замръзна на мястото си. Стиснали здраво дръжката на сатъра, ръцете му трепереха от напрежение. Баба захърка. Любовта направо го изпепеляваше. Напусна на пръсти спалнята. Беше готов на всичко, за да защити баба. Трябва да я защити! Вече не се страхуваше от мрака, но все пак тъмната къща го задушаваше.
Излезе през задната врата, пристъпи няколко крачки напред, извърна лице към ярката луна и пое въздух с пълни гърди. Имаше чувството, че вдишва светлина. Очите му се извъртяха в орбитите си, в бялото им за миг се отрази разкривеният кръг на луната. После бавно заеха нормално положение и две малки светли кръгчета проблеснаха в зениците им.
Душата му продължаваше да се задушава от любов, не успя да се освободи от това изпепеляващо чувство дори когато изпусна всичкия въздух от дробовете си. Тръгна забързано към пилчарника. Земята под босите му нозе бе студена, студено бе и острието на сатъра, което го почукваше по бедрото. Затича се малко преди нещо в него да избухне.
