— Не, не, моето предположение е по-конкретно. Набавил си е „Сплетника“ много бързо, вероятно още в понеделник вечерта.
— Би могъл да го стори и в Чикаго.
— Знам. Но приемем ли, че е напуснал града, няма кой знае колко места, където „Сплетникът“ може да се намери още в понеделник вечер. Ето списъка, който получихме от търговския отдел на вестника — в него са отбелязани всички пунктове, до които „Сплетникът“ е достигнал в понеделник вечер, независимо дали е бил превозен със самолет или камион. В него фигурират далеч по малко имена — Милуоки, Сейнт Луис, Синсинати, Индианаполис и Детройт. Вестникът се продава по летищата и на близо деветдесет денонощни щанда. Извън тези, които са на територията на Чикаго. Пуснал съм хора да проверяват. Току-виж, някой вестникар си спомнил, че е продал вестника на странен клиент в понеделник през нощта.
— Умно, Джак.
Греъм очевидно мислеше за друго. Ако беше редовен полицейски служител, Крофорд несъмнено би го заплашил с доживотно заточение на Алеутските острови. Вместо това каза:
— Днес следобед позвъни брат ми. Каза, че Моли е напуснала къщата.
— Да.
— Надявам се, че е отишла на сигурно място.
Греъм беше сигурен, че Крофорд знае съвсем точно къде е заминала Моли, но въпреки това поясни.
— Отидоха при дядото и бабата на Уили.
— Е, старците сигурно ще се зарадват на внучето — каза Крофорд и млъкна в очакване. От Греъм нито дума. — Надявам се всичко да е бъде наред.
— Не се тревожи. Моли просто се изнерви там сама. Пръстите му изровиха плоско пакетче изпод купчината погребални снимки и се заеха да развързват конеца.
— Какво е това? — попита Крофорд.
— Праща ми го Байрън Меткаф, адвокатът на Джейкъби. Брайън Зелър вече го е проверил.
— Чакай, дай го на мен.
Крофорд взе да върти пакетчето из косматите си ръце, докато не откри печата и инициалите SF. Така се подписваше Ейнсуърт, шеф на отдела за взривни материали към ФРБ, а буквите означаваха латинското Semper Fidelis. С тях той удостоверяваше, че пратката е минала през флуороскоп.
— Винаги проверявай, винаги!
— Винаги проверявам, Джак.
— Честър ли го донесе?
— Да.
— Показа ли ти печата, преди да ти го даде?
— Да. — Греъм скъса канапа. — Това са копия от всички документи, свързани с наследството на Джейкъби. Помолих Меткаф да ми ги изпрати. Ще ги сравним с документите на Лийдс, когато ги получим.
— Поръчали сме на един адвокат да свърши тази работа.
— Нищо, и аз искам да проверя. Не знам нищо за Джейкъби, били са нови в града. Заминах за Бърмингам с цял месец закъснение и всичко бе отишло по дяволите. От Лийдс имам впечатления, но не и от Джейкъби. Трябва да ги опозная, да разговарям с техни познати в Детройт. Искам да отида поне за още два дни в Бърмингам.
— Трябваш ми тук.
— Слушай, с Лаундс попадението беше право в целта. Накарахме Зъбльото да побеснее по негов адрес. По този случай разполагаме с някои улики и полицията ги разследва. За него Лаундс бе временен дразнител, но семействата на Лийдс и Джейкъби са онова, от което има нужда. Ето защо трябва да открием какво ги свързва. Това е единственият начин да го пипнем.
— Вече разполагаш с документите на Джейкъби — каза Крофорд. — Какво ще търсиш?
— Всичко, Джак. В момента например ще направя няколко медицински извода. — Греъм издърпа от пакетчето някакъв данъчен формуляр и продължи: — Лаундс беше в инвалиден стол. Медицински момент. Шест седмици преди да бъде убита, Валъри Лийдс е претърпяла хирургическа операция, помниш дневника и. Киста на едната гърда. Втора връзка с медицината. Затова си задавам въпроса дали и госпожа Джейкъби не се е подложила на някаква операция?
— В доклада за аутопсията май не видях такова нещо.
— Вярно е. Но може да е нещо, което не си личи. Тя се е лекувала на две места — в Детройт и в Бърмингам, възможно е част от документацията да липсва. Но ако има нещо, в тази купчина трябва да открия съответното отчисление или застрахователно искане.
— Допускаш, че нашият човек може да се окаже санитар, който шари между Атланта, Бърмингам и Детройт?
— Ако си бил в психиатрична клиника, усвояваш някои номера и нищо чудно после да можеш да си намериш работа като санитар — отвърна Греъм.
— Гладен ли си?
— По-късно ще ям. На пълен стомах не мога да мисля.
На излизане Крофорд се обърна и погледна Греъм от полумрака на коридора. Гледката не му хареса. Ниско спуснатите осветителни тела подчертаваха бръчките по лицето, на Греъм, който продължаваше да изучава жертвите, вторачени в него от фотографиите. В стаята миришеше на отчаяние.
Дали няма да е по-добре да изпрати Греъм отново на улицата, и го натовари с пряка оперативна работа? Крофорд не можеше да го остави да се самоизгори за нищо. А за нещо? Безупречният административен инстинкт на Крофорд никога не се влияеше от чувство за жал. Той му нареди да остави Греъм на мира.
Към десет вечерта Долархайд грохна от умора след изтощителната тренировка с тежести. Сетне гледа филмчета и опита да се облекчи. На пак беше неспокоен.
