Трима-четирима млади моряци (и като се има предвид естеството на службата им, с не съвсем неприятна външност) се появиха в нещо като делнична моряшка униформа, несъобразена с модата на някоя конкретна страна. Въпреки спокойствието, което цареше навред около тях, всеки носеше на колана си къс прав кинжал и когато един се наведе през борда, през гънките на служебния му шинел се показа дръжка на малък пистолет. Нямаше обаче никакви други непосредствени признаци на недоверие, от което всеки наблюдателен човек би могъл да предположи, че тази предпазна мярка — носенето на оръжие — е нещо повече от общоприетия обичай на кораба. Двама навъсени и свирепи на вид часови, противно на моряшките традиции облечени и екипирани като сухопътни войници, бяха разположени на границата, отделяща мястото, предназначено изключително за офицерите, от предната част на палубата, което говореше за допълнителна предпазливост. Моряците гледаха на всички тези мерки с равнодушие — доказателство, че бяха свикнали с този ред.
Човекът, вече представен на читателя под гръмкото звание Генерала, стоеше прав и неподвижен като мачта и оглеждаше критично екипировката на двамата си наемници, явно без да обръща внимание на това, което ставаше около него, сякаш се смяташе буквално за неразделна част от кораба. Един обаче се отличаваше от всички наоколо по властния си вид, който лъхаше от него дори в покой. Това беше Корсарят. Той стоеше съвсем сам и никой не смееше да се приближи до мястото, което си беше избрал. Блуждаещият му поглед непрекъснато изучаваше всичко, спирайки се ту на една, ту на друга част от екипировката на кораба; а сегиз-тогиз, когато очите му се впиваха в синия простор над главата му, челото му се намръщваше — знак, че съзнава отговорността си като моряк. Този мрачен вид понякога ставаше така очебиен че дори русата коса, подаваща се на къдри изпод черната кадифена моряшка барета, от върха на която висеше златен пискюл, не беше вече в състояние да придаде на лицето му онази благост, обичайна за изражението му в спокойни минути. Презирайки потайността и сякаш желаейки да изтъкне естеството на властта, която упражняваше, той носеше пистолетите си открито, на кожен колан, в който — пак от желание всичко да бъде открито — бе затькнал лек извит ятаган, който, ако се съди по гравировката на дръжката му, вероятно бе излязъл от работилницата на някой ориенталски занаятчия.
В задната част на палубата, обърнати с лице към останалите, но по-далеч от тълпата долу, стояха мисис Уилис и нейната повереница, ала никоя от тях не показваше ни най-малко нито с погледа си, нито с държането си онова безпокойство, което може да се смята естествено за жени, озовали се в критично положение като тях. Напротив, когато гувернантката сочеше на възпитаницата си светлосиньото възвишение, издигащо се над водата като тъмен и рязко очертан облак в далечината, към обичайното изражение на лицето й беше примесена силна надежда. С весел глас тя подвикна и на Уайлдър и младежът, дълго досега стоял в нетърпеливо очакване в подножието на стълбата, водеща за шканците, мигновено се озова до нея.
— Казвам на Гъртруд — заговори гувернантката, — че ей там е нейният дом и че когато задуха вятър, можем да се надяваме бързо да стигнем до него. Но това упорито и боязливо момиче заявява, че след всички страшни опасности, на които бяхме изложени, не може да повярва, докато поне не види със собствените си очи своя роден дом и лицето на баща си. Досега често ли сте се отбивали на този бряг, мистър Уайлдър?
— Често, госпожо.
— Значи можете да ни кажете названието на земята, която виждаме в далечината?
— Земя ли? — повтори нашият авантюрист, преструвайки се на учуден. — Нима се вижда земя?
— Дали се вижда земя? Та наблюдателите на мачтите съобщиха това още преди няколко часа!
— Възможно е. Ние, моряците, след нощна вахта сме замаяни и често почти не чуваме какво става около нас.
Гувернантката му хвърли подозрителен поглед, сякаш се бе натъкнала на нещо, но сама не знаеше какво е то.
— Мигар гледката на приветливата, благословена американска земя толкова скоро е загубила очарованието си за вас, та се приближавате до нея така равнодушно? Влечението на хората с вашата професия към тази толкова коварна стихия винаги е било за мен необяснима загадка.
— Нима моряците наистина обичат занаята си с такава всеотдайна привързаност? — запита наивно Гъртруд.
— Във всеки случай именно в тази глупост ни обвиняват — отвърна Уайлдър, обръщайки се към говорещата с усмивка, от която бе изчезнала всякаква следа от сдържаност.
— И с право!
— За съжаление с право.
— С пълно право! — произнесе натъртено мисис Уилис. — Моряците обичат повече морето, отколкото спокойния и мирен дом!
Гъртруд не разви по-нататък мисълта си, а заби очи в палубата, сякаш се чудеше как може човек да бъде с такъв лош вкус, че да е равнодушен към домашните радости и да се излага на опасностите, които сама бе преживяла.
— Поне мен не можете да обвините в последното — възкликна Уайлдър. — Корабът винаги е бил мой дом.
