Уайлдър не отговори, а продължи да следи движенията на непознатия. В следващия миг видя как мачтите му се поклатиха от вятъра, а след още две минути обърна нос в посоката, където се намираха. Докато корабът се наклони от вятъра, на различни места в това сложно съоръжение се появиха четири-пет по-големи платна. Когато се вдигаше върху вълните, носът му сякаш искаше да изскочи високо над морето, хвърляйки нагоре във въздуха фонтани от искрящи пръски, които се сипеха като скъпоценни камъни върху платната и въжетата.
— Наистина е вече късно — промърмори нашият авантюрист, завъртайки кормилото на малкото си корабче към подветрената страна и отпущайки платното така, че вятърът го изду почти до скъсване. Лодката, която толкова време се бе борила с вълните, стремейки се да се движи колкото може по-близо до континента, полетя по морето, оставяйки подире си дълга пенеста следа, и преди някоя от жените да успее да се окопити напълно, плаваше вече по сравнително спокойна вода, каквато корпусът на голям кораб винаги образува около себе си.
Между въжетата на кораба стоеше стройна фигура, която даваше необходимите за маневрирането му команди, и сред объркаността и вълнението, неминуемо предизвикани в душата на жена при такава сцена, Гъртруд и мисис Уилис заедно с двамата си спътници бяха прехвърлени благополучно на чуждия кораб. Щом се озоваха с багажа си на борда, баркасът бе оставен на волята на вълните като ненужна вещ. Тогава видяха как двайсет моряци се закатериха по въжетата и заразпъваха все по-широко и по-широко платно след платно, докато най-сетне всички платна разтвориха огромните си гънки и корабът се понесе по неизвестния си път като бърз облак, летящ из редките въздушни слоеве на висините.
Натам сами! Разбуден си, метеж, сега поемай накъдето щеш!
Като се има предвид скоростта, с която корабът се носеше по вятъра, читателят не бива да се учудва, че една седмица след гореописаните събития можем да вдигнем завесата на настоящата глава на съвсем друго място в същото море. Излишно е да следим „Корсаря“ по всички криволици на лъкатушния му и неустановен път; килът му избразди повече от хиляда мили из океана, изплъзвайки се от не един кралски кръстосвач и избягвайки дори не толкова опасни срещи както по инстинкт, така и по други понятни причини. За целта ни е достатъчно да приповдигнем завесата, която криеше движенията му през тази седмица, когато неустрашимият кораб е при по-мек климат и поради годишното време в по-спокойно море.
Точно седем дни след като Гъртруд и гувернантката й станаха пътнички на кораб, чийто характер вече не е нужно да крием от читателя, макар и да оставаше тайна за жените, слънцето огря пляскащите му платна, стройни мачти и тъмен корпус близо до няколко ниски скалисти островчета. Ако на запад не се виждаха сини възвишения, цветът на водата би подсказал на всеки моряк, че морското дъно тук е много плитко и че трябва да се пази от неизвестните, коварни опасности на брега. Вятърът бе утихнал; променливият, неустойчив полъх, който от време на време опъваше по-леките платна на кораба, беше просто диханието на утрото, настъпващо над водната шир — толкова нежно, тихо и ласкаво, че спящият океан приличаше на гладко езеро.
Всичко живо на кораба беше на крак в движение. Петдесет едри и здрави моряци висяха тук-там по въжетата; едни се смееха и разговаряха полугласно с другарите си, които се излежаваха лениво на близките рей, а други вършеха спокойно леката работа, очевидно нужна в момента. Мнозина се шляеха нехайно по палубите долу, уж заети с нещо подобно. Изобщо всички имаха вид на хора, заловили се да изпълняват дребните си задължения по-скоро за да не бъдат упрекнати в безделие, отколкото от действителна необходимост да правят нещо. На шканците, светилище на всеки държащ на дисциплината кораб, се бяха насъбрали група моряци, които не можеха да се похвалят, че вършат нещо. С една дума, корабът бе придобил вида на океана и времето, които, изглежда, пазеха силите си, за да ги покажат при по-подходящ случай.
