— Аз също съм прекарала голяма част от живота си на кораб — продължи гувернантката, проследявайки мислено някакви образи от далечното минало. — На море съм преживяла и щастливи, и горестни часове! И това не е първият кралски кораб, на който ме е захвърляла съдбата. Но обичаите, изглежда, са се променили от времето, за което става дума, или пък от паметта ми започват да се заличават впечатленията от това време, когато би трябвало да бъдат най-дълбоки. Редно ли е например, мистър Уайлдър, да се позволява на съвсем непознат като вас да командува военен кораб?
— Разбира се, че не е редно.
— И въпреки това, ако паметта не ми изневерява, вие сте помощник тук още от момента, когато ние, корабокрушенци и безпомощни пленници на вълните, стъпихме на този кораб.
Нашият авантюрист пак отвърна поглед, явно обмисляйки отговора си.
— Офицерският чин винаги буди уважение. Затова се отнасят с внимание към мен, както сте забелязали.
— Значи сте офицер от кралската флота?
— Та какъв друг чин се ползва с престиж на военен кораб? Смъртта на първия помощник оваканти длъжността му на този… кръстосвач. За щастие на флотата и може би на самия мен аз се оказах подръка, за да я заема.
— Но кажете ми нещо друго — продължи гувернантката, която, изглежда, искаше да използва случая, за да разпръсне всички свои съмнения, — редно ли е офицери от военен кораб да се явяват въоръжени пред екипажа си така, както ги виждам тук?
— Такова е желанието на нашия командир.
— Този командир очевидно е изкусен моряк, но прищевките и вкусовете му са толкова необикновени, колкото и външният му вид. Положително съм го виждала вече, и то, струва ми се, неотдавна.
Мисис Уилис мълча няколко минути. През цялото това време тя нито за миг не откъсваше очи от спокойната и неподвижна фигура на човека, който продължаваше да стои в невъзмутимата си поза, далеч от цялата тая тълпа, която съумявате ла държи напълно във властта си.
Гувернантката изучаваше и най-малката подробност във външността му, сякаш не искаше нищо да убегне от погледа й. Обаче, като въздъхна дълбоко и облекчително, тя си спомни, че не е сама и че другите мълчаливо чакат да завърши размишленията си. Без да се смущава от разсеяността, която й беше толкова обичайно състояние, че никак не учудваше нейната възпитаница, тя продължи разговора оттам, откъдето сама го бе прекъснала, като се обърна отново към Уайлдър.
— Отдавна ли се познавате с капитан Хайдегер? — попита тя.
— Срещали сме се преди.
— Ако се съди по презимето му, трябва да е немец по произход. На мен то е неизвестно. А едно време почти нямаше офицер с неговия чин, когото да не познавам поне по име. Отдавна ли се е преселило
семейството му в Англия?
— На този въпрос самият той може най-добре да ви отговори — каза Уайлдър, с радост забелязвайки, че обектът на диалога им се приближава. — А сега, госпожо, дългът ме зове на друго място.
Уайлдър се отдалечи неохотно, и ако в душата на някоя от спътничките му се бе пробудило някакво подозрение, те непременно щяха да Забележат недоверчивия поглед, с който наблюдаваше командира, докато той им поднасяше приветствията си. В държането на Корсаря обаче нямаше нищо, което би дало основание за такава ревнива бдителност.
Напротив, той беше студен и разсеян и се намеси в разговора им като че ли повече от чувство на задължение и гостоприемство, отколкото заради някакво удоволствие, което би почерпил от общуването си с тях. И все пак обноските му бяха любезни, а гласът му — мек като ветреца, който полъхваше от благодатните острови, които се виждаха в далечината.
— Ето една гледка — каза той, сочейки към ниските синкави възвишения на брега, — от която обитателят на сушата се възхищава, а морякът се ужасява.
— Нима на моряците е толкова противно да гледат земи, където на милиони хора като тях им е приятно да живеят? — запита Гъртруд (към която специално бяха отправени думите му) с прямота, показваща сама по себе си, че в чистата й, доверчива душа не се промъкваше ни най-малко подозрение какъв е той в действителност.
— Между които е и мис Грейсън — отвърна той с лек поклон и усмивка, в която зад шеговитостта може би се криеше ирония. — След опасностите, на които сте били изложени, дори аз, такова закоравяло и упорито морско чудовище, не бих имал основание да недоволствувам от вашето отвращение към стихията, сред която живеем. И все пак, както виждате, тя не е съвсем лишена от прелести. Дори езеро, разположено в пределите на оня там континент, не може да е така спокойно и гладко, както тази част на океана. Ако бяхме на няколко градуса по на юг, щях да ви покажа пейзажи със скали и планини, със заливи и раззеленени хълмове, с подскачащи китове и безгрижни рибари, с далечни къщурки и бавно движещи се платна — гледка, чието описание би доставило наслада на лъчезарните очи на всяка жена.
