— Ако очите ми не ме лъжат, това беше лодка — откликна Уайлдър, който продължаваше да стои изправен на седалката с надежда да успее да я зърне повторно. Желанието му бързо се изпълни. Той бе предал кормилото в ръцете на Касандра, която отклони баркаса малко от курса. Думите бяха още на устата му, когато въпросният тъмен предмет, понесен от една вълна, се озова от наветрената страна и в браздата край тях мина обърнат с дъното нагоре пинас. В този момент негърката изпищя, пусна кормилото, падна на колене и закри лицето си с ръце. Уайлдър инстинктивно улови кормилото и същевременно погледна по посока на предмета, от който Касандра с ужас бе отвърнала очи. Виждаше се изправено, полустърчащо от водата човешко тяло, плаващо върху назъбения гребен, който все още покриваше с пяна тъмния склон на вълната от наветрената страна. За един миг то се задържа така, със струяща от мократа коса морска вода, като някакво същество, изскочило от дълбините и обърнало страшното си лице към зрителите, а после безжизненото тяло на удавника отмина баркаса.
Не само Уайлдър, но и Гъртруд и мисис Уилис бяха видели тази поразителна гледка толкова отблизо, че веднага познаха зловещата физиономия на Найтхед, която смъртта бе направила сурова и отблъскваща. Никой не проговори, нито даде някакъв друг признак, че го е познал. Уайлдър се надяваше, че спътничките му поне са избягнали потреса от разпознаването на жертвата; а от злочестата участ на бунтовника жените твърде ясно виждаха каква съдба ги очаква, макар и малко по-късно, затова бяха безсилни да изразят с думи ужаса, който изпитваха. Известно време се чуваше дрезгавият глас на стихиите, които сякаш пееха заупокойна песен за своята жертва.
— Пинасът се е напълнил с вода! — осмели се най-после да проговори Уайлдър, когато разбра от бледите лица на спътничките си, че е безполезно да се преструва повече на равнодушен. — Лодката им не беше много здрава, пък и бе натоварена чак до планшира133.
— Мислите ли, че всички са загинали? — изрече мисис Уилис почти шепнешком. — Всички, и нито един не се е спасил?
— Едва ли се е спасил някой! С радост бих се разделил с ръката си, за да имам помощта на най-жалкия от тия заблудени моряци, които ускориха злочестата си участ със своето непослушание и невежество.
— И значи от всички щастливи и безгрижни хора, които така наскоро напуснаха нюпортското пристанище, сме останали само ние!
— Да, никой друг, а тази лодка и обитателите й са единственият спомен от „Кралска Каролина“.
— Нима не се намери човек, който да предвиди това нещастие? — продължи гувернантката, впивайки очи в лицето на Уайлдър, сякаш на устата й напираше въпрос, издаващ (така й подсказваше съвестта) донякъде същото онова суеверие, което бе ускорило гибелта на злодея, минал преди малко покрай тях.
— Не се намери такъв.
— А опасността, за която така често намеквахте, без да ни я обяснявате, няма нищо общо със случилото се, така ли?
— Няма.
— И тази опасност мина, когато положението ни се промени?
— Надявам се, че е така.
— Гледайте! — прекъсна ги Гъртруд, която от припряност неволно улови Уайлдър за ръката. — Слава богу! Ей там най-после се вижда нещо, което ще ни зарадва.
— Това е кораб! — възкликна гувернантката. Ала коварна вълна издигна зелената си стена между тях и сочения предмет и те се скриха в браздата й, сякаш за миг някой бе поставил това видение пред очите им само за да ги подразни с неговия образ. При гмурването им обаче Уайлдър бе успял да съзре на небесния фон добре познатите му очертания на кораб. Щом лодката се вдигна отново, той гледаше накъдето трябва и можа да се увери, че видяното действително е кораб. Връхлитаха вълна след вълна и течаха минута след минута, а през това време непознатият плавателен съд ту се появяваше, ту изчезваше така, както баркасът неизменно ту се повдигаше, ту се гмурваше в такт с вълните. Тези кратки и бързи погледи обаче бяха достатъчно показателни за тоя, който бе израсъл сред тази стихия, където обстоятелствата сега изискваха непрекъснато и недвусмислено да проявява своето умение.
На разстояние една миля върху вълните, по които с голям труд се придвижваше баркасът, се поклащаше и подскачаше грациозно и без видимо усилие някакъв кораб. За уравновесяване той бе вдигнал само едно платно, и то така намалено с рифове, че приличаше на снежнобяло плаващо във въздуха облаче. От време на време източените му мачти сочеха към зенита или пък се полюляваха, сякаш се кланяха на вятъра, а после пак с бавни и грациозни поклащания се навеждаха към надиплената повърхност на океана, като че искаха да се избавят от безконечното движение в недрата на самата развълнувана стихия. В някои моменти дългият, нисък и чер корпус се виждаше ясно върху гребена на някоя вълна и водата се стичаше от бордовете му, искрейки под слънчевите лъчи; а после, когато и лодката, и корабът се гмурнеха надолу, всичко се скриваше от погледа им, дори неясните очертания на най-високите му и най-тънки мачти.
