— Изпращам ви част от вашите гости — каза той — и между тях са единствените божествени създания, които имам на кораба си.
Пътуването трая кратко; едва освободените успяха да подредят мислите си, и дойде време да се качат на борда на кралския кръстосвач.
— Бог да ни е на помощ! — възкликна Бигнъл, като видя през илюминатора, че посетителите му са жени. — Бог да е на помощ и на двама ни, пасторе! Този вятърничав младок ни праща две фусти; и мръсникът му с мръсник ги нарича божествени създания! Лесно може да се сети човек отде е задигнал тия създания; но бъдете спокоен, отче, сред пет клафтера вода можем с чиста съвест да забравим, че имате свещенически сан.
Шеговитият смях на стария командир на „Стрела“ показа, че той е почти склонен да прости наглед дръзкото остроумие на арогантния си подчинен, а това беше един вид гаранция, че този весел миг няма да бъде помрачен от неуместни скрупули. Ала когато на палубата се появи Гъртруд, още поруменяла от преживените доскоро вълнения и сияеща от красота, дължаща се до голяма степен на нейната невинност, ветеранът потърка очи от смайване, което не би било по-голямо, ако наистина в нозете му бе паднало от небесата едно от ония създания, за които Корсарят бе споменал.
— Безсърдечен мошеник! — извика честният моряк. — Да опорочи такова младо и красиво момиче! Ха! Да пукна, ако това не е моят помощник! Какво значи това, мистър Арк? Нима се е върнало пак времето на чудесата?
Възклицанието, изтръгнало се сякаш от сърцето на гувернантката, на което откликна като ехо един тих и печален звук от устните на свещеника, прекъсна по-нататъшните му излияния на възмущение и учудване.
— Капитан Бигнъл — забеляза пасторът, сочейки олюляващата се жена, която се бе облегнала на Уайлдър, за да не падне, — честна дума, вие се заблуждавате по отношение на тази дама. Повече от двайсет години минаха, откакто се срещнахме за последен път, но мога да гарантирам лично за нейната чистота и непорочност.
— Заведете ме в каютата — прошепна мисис Уилис. — Гъртруд, мила моя, къде сме? Заведете ме на някое уединено място.
Молбата й бе изпълнена и новодошлите побързаха да се махнат от очите на любопитните, насъбрали се на палубата. Тук развълнуваната гувернантка се овладя донякъде и тогава блуждаещият й поглед се спря отново върху кроткото лице на капелана.
— Това е закъсняла и сърцераздирателна среща — каза тя, притискайки към устните си протегнатата му ръка. — Гъртруд, в лицето на този джентълмен виждаш пастора, венчал ме за човека, който беше някога гордостта и щастието на живота ми.
— Не скърбете за неговата кончина — прошепна преподобният свещеник, навеждайки се над стола й с бащинска загриженост. — Той ви бе отнет преждевременно, но умря така, както биха желали всички, които го обичаха.
— А нима не остана никой, който да запази за потомството името му и спомена за неговите качества? Кажете ми, добри Мъртън, не виждате ли в тази раздяла ръката на провидението? Не трябва ли да приема смирено това като справедливо наказание за моето непокорство пред моя любящ, макар и твърде неотстъпчив родител?
— Никому не е дадено да прозре тайните на справедливата сила, която направлява всичко. Достатъчно ни е, че се научаваме да се прекланяме пред волята на всевишния, без да се съмняваме в неговата справедливост.
— Но — продължи гувернантката с дрезгав глас, който показваше колко силно се бори с изкушението да забрави неговите поучения — не е ли достатъчен един живот? Защо трябваше да бъда лишена от всичко?
— Госпожо, размислете! Стореното е сторено мъдро и, вярвам, за добро.
— Право казвате. Аз ще забравя всички печални събития, но не мога да забравя последиците им за самата мен. А вие, достопочтени и милосърдни Мъртън, къде и как прекарахте времето си след всичко това, за което говорим?
— Аз съм само беден и смирен пастир на пръснато стадо — отговори с въздишка скромният капелан. — Много далечни морета съм пребродил и много странни лица и още по-странни нрави ми бе писано да срещна при скитанията си. Съвсем скоро се върнах от Изтока в полукълбото, където за пръв път вдъхнах въздух, и с позволение на нашите игумени дойдох да прекарам цял месец на кораба на един приятел, с когото се познавам дори по-отдавна, отколкото с вас.
— Да, да, госпожо — обади се славният Бигнъл, малко развълнуван от току-що разигралата се сцена, — близо половин век има, откакто с пастора дружехме като деца, и през време на това плаване често се ровим в стари спомени. Щастлив съм, че такава почтена дама ни удостоява с присъствието си.
— Тази дама е дъщеря на покойния капитан и вдовица на сина на нашия бивш командир, контраадмирал Де Лейси — побърза да вметне свещеникът, сякаш разбираше, че въпреки доброжелателната честност на приятеля му не може да се разчита на неговата дискретност.
— Познавах ги и двамата; те бяха смели хора и истински моряци! Дамата е добре дошла като ваша приятелка, Мъртън, но двойно по-добре дошла е като вдовица и дъщеря на споменатите от вас джентълмени.
— Де Лейси! — прошепна нечий глас на ухото на гувернантката.
