— Законът ми дава право да нося това име — добави тази, която ще продължаваме да наричаме с чуждото й име, притискайки дълго и нежно към гърдите си своята разплакана възпитаница. — Булото бе вдигнато внезапно, мила моя, безполезно е да се крие повече. Баща ми беше капитан на флагмански кораб. Дългът често го принуждаваше да ме оставя дълго време в обществото на твоя млад роднина, а той не би допуснал това, ако можеше да предвиди последиците. Но аз знаех колко е горд и беден, затова не посмях да го направя господар на съдбата си, тъй като поради неопитността си смятах, че това, което ме очаква, ще бъде по-лошо дори от гнева му. Този джентълмен ни венча тайно и нашият брак не беше известен нито на баща ми, нито на майка ми. Смъртта…
Гласът на вдовицата секна и тя даде знак на капелана, като че го молеше сам да продължи разказа.
— Мистър Де Лейси и неговият тъст паднаха в един и същ бой само месец след брачната церемония — допълни Мъртън с глух глас. — Дори вие, уважаема госпожо, не знаехте досега печалните подробности на тяхната гибел. Аз бях единственият свидетел на смъртта им, защото в суматохата на боя ми бе поръчано да се погрижа за двамата. Кръвта им се смеси и вашият родител, благославяйки младия герой, несъзнателно благославяше своя зет.
— О! Аз измамих благородната му душа и платих скъпо за това! — възкликна разкаялата се вдовица. — Кажете ми, Мъртън, узна ли той за женитбата ми?
— Не. Мистър Де Лейси издъхна пръв и на гърдите на баща ви, защото той го обичаше като свой син; ала те бяха заети с други мисли, а не с безполезни обяснения.
— Гъртруд — каза гувернантката с глух глас на разкаяние, — за нас, слабия пол, може да има покой само в покорството и щастие само в подчинението.
— Сега всичко е свършено — прошепна разплаканото момиче, — минало и забравено. Аз съм ваша дъщеря — вашата Гъртруд, девойката, която вие възпитахте.
— Хари Арк! — извика Бигнъл, окашляйки се така силно, че се чу чак навън, на палубата, и като улови замаяния си помощник за ръката и го дръпна далеч от разиграващата се около тях сцена, рече: — Какъв дявол те е прихванал, момче! Ти забравяш, че аз все още зная за твоите приключения толкова, колкото министър-председателят на негово величество разбира от мореплаване. Защо те виждам тук, гост на кралски кръстосвач, докато мислех, че играеш ролята на пират? И как така този нехранимайко уж от благородно потекло е попаднал в такова благовъзпитано общество и се е сдобил с такъв прекрасен кораб?
Уайлдър въздъхна дълбоко като човек, който се събужда от приятен сън и неохотно се оставя да го изведат от място, където си е въобразявал, че може да остане завинаги, без да му омръзне.
Кажи му да ме довърши първо и тогава да ми продава костите.
Командирът на „Стрела“ и смутеният му помощник бяха стигнали до шканците, без да си говорят. Най-напред помощникът потърси с очи съседния кораб; ала погледът му имаше онова колебливо и неопределено изражение, което ясно показва, че все още не е дошъл напълно на себе си. Но корабът на Корсаря се виждаше с цялата осезаема и красива стройност на великолепната си конструкция. Вместо да стои на едно място, както в момента, когато го бе напуснал, рейте на фокмачтата му бяха обърнати и щом вятърът изду платната, величественият му корпус започна да се движи грациозно, макар и бавно по водата. В тази негова маневра обаче нямаше ни най-малка следа от намерение да се изплъзне. Напротив, всички горни платна бяха свити и в момента няколко моряци се занимаваха усърдно да спущат на палубата ония по-малки рей, които бяха абсолютно необходими за опъване на платната, нужни за улесняване на бягството му. Уайлдър се отвърна от тази гледка, обзет от сковаващ страх, защото добре знаеше, че такива приготовления се вършат от опитни моряци, решени да водят ожесточен бой.
— Ето на, вашият сейнтджеймски моряк се е размърдал там, вдигнал е трите си марсела и прибрал бизана, сякаш вече е забравил, че ще обядва с мен и че в списъка на командирите неговото име стои в единия край, а моето — в другия — изръмжа недоволно Бигнъл. — Но смятам, че все пак ще дойде, когато апетитът му подскаже, че е време за обед. При това би могъл да вдигне знамето си в присъствието на по-висшестоящ от него, без да унижи благородното си име. Ей богу, Хари Арк, я гледай колко умело насочва рейте си! Сигурно към кораба му е придаден като бавачка някой славен синковец, фигуриращ като първи помощник, и през целия обед ще се хвали: „Да видите как моят кораб върши еди-какво си“ или „Аз никога не търпя това“. Ха, не е ли така, сър? Помощникът му е изпечен моряк, нали?
— Малцина разбират от нашия занаят по-добре от капитана на този кораб — отговори Уайлдър.
— Не ще и дума! Вие сте разговаряли по тия въпроси с него, мистър Арк, и той е усвоил някои от похватите на „Стрела“. На мен пипето ми сече, та не остава скрита тайна.
